Той погледна зад нея, през прозореца върху стената в другия край на стаята.
— Не ме интересува кой е убил Айзак Дрискол.
Срещна очите й и в неговите пламна нещо. Ненавист.
Харпър беше смаяна.
— Стори ми се, че каза, че почти не си го познавал.
— Така е, почти не го познавах.
Пламъкът в очите му замъждука, после угасна, оставяйки след себе си нещо като безнадеждност.
— Не разбирам.
Лукас я погледна.
— Той беше измамник и лъжец. Моят живот ще стане по-труден сега, когато вече го няма, но той няма да ми липсва.
О. Харпър се запита дали той бе намекнал нещо подобно на агент Галахър, или й го признаваше, защото бе започнал да й има доверие.
— Ако имаш някаква информация, която може да доведе до…
— Нямам — отсече той.
Беше очевидно, че е приключил с темата Дрискол.
— А ако се окаже, че няма да ти е позволено да останеш в имота му, къде ще живееш?
Той замълча за миг, но после сви рамене, въпреки че наистина не би могло да не е загрижен за възможността да остане бездомен.
— Ще оцелея.
Обаче какво означаваше това, когато ставаше дума за жилище? Оцеляването само по себе си звучеше като твърде примитивна цел. Той не би могъл просто да възнамерява да намери някоя… пещера или нещо подобно. Нали? Тя нямаше да го позволи.
Харпър се почувства нервна и изпълнена с безпокойство. Продължаваше да усеща добротата на този мъж и колкото повече време прекарваше с него, толкова повече се усилваше това чувство, ала не можеше да отрече, че в очите му бяха стаени тайни. И тя нямаше да позволи на някакво сексуално напрежение да й попречи да зададе въпросите, на които усещаше, че трябва да изисква отговори, ако наистина щеше да бъде… свръзка. Прехапа нервно вътрешната страна на бузата си за миг, докато го наблюдаваше как се взира в пространството, очевидно мислите му бяха някъде надалече.
— За всяко зло има два цяра — времето и мълчанието — промълви тя.
Погледът му се стрелна към нея, в очите му припламна разпознаване, а тялото му застина. Също толкова бързо лицето му доби безстрастно изражение. Ала тя го бе видяла. Не беше толкова бърз, че да го скрие от нея.
— Лукас, ти не четеш малко. Ти четеш толкова добре, колкото всички останали. — Защо я бе излъгал за това? Сега очите му я наблюдаваха предпазливо, като че ли очакваше тя да се нахвърли върху него. — Аз току-що цитирах Александър Дюма. Но мисля, че ти го знаеш. — Харпър замълча за няколко удара на сърцето. — У теб ли е раницата, Лукас? Тя беше на майка ми.
Той остана неподвижен още секунда-две, после издиша дълбоко, явно стигнал до някакво свое решение. Изправи се и отиде до предния ъгъл на хижата, коленичи и повдигна една дъска на пода. Харпър го наблюдаваше, объркана, когато той извади нещо. Тюркоазеният цвят я накара да притисне длани към устата си. Бях права. Беше запомнила правилно. Бързо стана от стола, после коленичи до него, взе раницата и я притисна към гърдите си.
— Благодаря ти — прошепна.
Още едно късче от моята майка.
Ала докато той се взираше в раницата, в очите му се четеше силна мъка от загубата… сякаш тя беше също толкова ценна за него, колкото и за нея.
— Била е на майка ти. Ти би трябвало да я вземеш — рече той, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. — Прости ми, задето не ти я дадох заедно с медальона.
Младата жена се взря в лицето му, мислейки си, че макар намерението й да беше да му даде, вместо това се получаваше все така, че тя бе тази, която винаги вземаше. Отвори бавно раницата, извади няколко отделни листа и купчина тетрадки със спирала. Очите й се наляха със сълзи, когато прелисти най-горната. Мигом позна почерка на майка си, макар че беше минало толкова дълго време, откакто го беше виждала.
Докато прелистваше страниците, забеляза, че те бяха измачкани, с разръфани и подгънати краища, сякаш многократно са били четени и препрочитани. Някои изречения бяха избелели, като че ли отгоре им често е преминавал пръст, за да ги подчертае или може би запомни. На много места имаше същите линии под думите на майка й, сякаш някой се бе опитал да възстанови написаното или да упражнява своето писане. В полетата имаше рисунки, изобразяващи дървета, листа, вълк или други горски животни, всички толкова свързани и преплитащи се, че трябваше много внимателно да се вгледаш, за да различиш отделните елементи. Докато изучаваше листовете, младата жена видя, че изреченията за упражнения от текста от изкривени по детски ставаха все по-изгладени, а надрасканите рисунки също ставаха по-добри, по-четливи и по-реалистични. Е, Лукас не беше Пикасо, но имаше красота в простотата на творенията му. Харпър много ясно разбираше какво виждаше: върху тези страници Лукас израстваше пред очите й. Гърдите й се стегнаха.