— Нищо. Ами почти нищо.
Изглежда, всичко беше свързано с Лукас — някои неща в по-голяма, а други в по-малка степен. Някои неща по начин, който тя навярно не разбираше, защото Лукас не беше от най-разговорливите хора. Но Лукас се намираше в центъра на всичко, което се беше случило или се бе изяснило през последните две седмици. Какво означаваше това? Дали в това се криеше нещо по-голямо, отколкото…
— Земята вика Харпър.
— Извинявай.
Тя разказа на Райли за агент Марк Галахър, за Айзак Дрискол, за Лукас, а след това за колието и как той я бе завел на мястото на катастрофата на родителите й, включително за раницата на майка й. Но когато спомена за бележките на майка й за „Граф Монте Кристо“, пропусна да каже, че той се бе отнасял към тях, сякаш бяха Светият граал. Не беше сигурна защо, просто имаше чувството, че това беше нещо, което трябваше да остане само между тях двамата с Лукас. Сега кой е потайният, Харпър?
Но Харпър винаги бе имала своите тайни. Беше свикнала да ги пази.
Райли продължи да подстригва краищата на косата й, очите й се ококориха, а върху лицето й бе изписано пълно изумление, когато Харпър свърши.
— Леле!
— Знам. Звучи… налудничаво.
— И така, ако твоят Тарзан за момента е изключен, излиза, че няма други заподозрени за убийствата?
Тарзан. Харпър подбели очи.
— Той изобщо не е мой. И не, няма, доколкото знам, макар че в действителност не съм осведомена за всяка една следа, по която работи полицията. Агент Галахър беше достатъчно любезен да ме държи в течение на случая с родителите ми и отговори на няколко въпроса, които имах за Лукас, но всъщност не работя по всеки аспект от разследването.
— Дори и да е така — Райли се усмихна, — баща ти щеше да се гордее с теб. — Със свободната си от ножицата ръка стисна рамото на Харпър и усмивката й помръкна. — Знам, че съм го споменавала и преди, но моят баща все още съжалява, задето тогава не те е взел — пророни тихо. — И се измъчва. Виждам го по начина, по който настроението му се променя винаги когато пита за теб.
Харпър поклати глава и измърмори някакво отрицание.
— Вие едва свързвахте двата края. Болката от загубата на майка ти все още беше много прясна. Райли, аз разбирам. Разбирам защо не е било възможно. Не го обвинявам.
Наистина ли беше вярно? Всъщност все още не си го бе изяснила. Не искаше никого да обвинява, но каква беше самата истина? Беше я заболяло. От това, което бе научила от училищните доклади, и това, което родителите й винаги бяха казвали за нея, тя не е била буйно и непокорно дете. Била е добре възпитана и кротка. Лично тя никога не бе съумяла да разбере защо никой от общността, в която бе живяла — хора, които са познавали и са били привързани към родителите й, — не бе пожелал да я вземе в дома си.
Годините, които бе прекарала в системата за приемни грижи, понякога бяха ужасяващи и самотни и тя с цялото си сърце бе желала родителите й да не са отнети от нея и да не е принудена да преживява допълнителната травма да бъде изпратена в дома на непознат — непознат, който е всичко друго, но не и безопасен. Нейният вуйчо тогава е бил в колежа и животът му току-що е започвал, затова не е имал възможност да й предложи дом, а майката на най-добрата й приятелка била починала преди шест месеца от рак на гърдата, оставяйки съпруга си сам да отглежда две дъщери, докато самият той все още тъгувал за загубата на жена си.
Някои хора се чувстваха виновни, тя го знаеше. Например тъкмо заради това Дуейн винаги й предлагаше работа, свързана с офиса му. Заради това бащата на Райли настояваше, докато бяха в гимназията, тя да отсяда в дома им по време на летните ваканции. А по-късно направи всичко по силите си, за да й помогне да започне работата като планински водач, дори й бе осигурил няколко клиенти, които постоянно я наемаха.
Но тя наистина разбираше защо никой не беше предложил да я осинови след катастрофата. Или поне зрялата Харпър го разбираше. Просто не знаеше как да го обясни на малкото момиченце в нея, което все още изпитваше болка, когато си спомнеше за онова време от живота си. В най-съкровените кътчета на сърцето и душата си тя все още се чувстваше като онова малко момиченце, което никой не бе искал.
Не обичаше много да мисли за първите няколко години след смъртта на родителите си. Но по-късно… ами по-късно я бяха дали да живее с по-възрастна жена, която беше добра с нея. Беше започнала да ходи в ново училище и… всичко беше наред.
Райли стисна устни и върху лицето й се изписа познатото изражение, както винаги когато говореше за Харпър и живота й под опеката на системата на социалните грижи.