— Както и да е — рече Харпър с желанието да смени темата, — все още чакам окончателното съдебномедицинско заключение, за да освободят останките и да организирам погребението.
— Целият град ще бъде там.
— Надявам се. — Харпър успя да изобрази подобие на усмивка. — На татко щеше да му хареса. — Усмивката й се разшири. — А мама щеше да остане у дома и да чете.
Харпър беше комбинация и от двамата, осъзна тя със задоволство. Също като баща си обичаше разходките сред природата и да излиза с приятели, но по любовта към книгите приличаше на майка си.
Райли застана пред нея, приведе се и хвана между пръстите си краищата на косата на Харпър от двете страни на лицето й, за да провери дали са равни. Срещна очите на приятелката си и се усмихна.
— Тя обичаше книгите си, нали? Помня как веднъж ме попита дали ми липсват героите, когато й казах, че съм прочела „Паяжината на Шарлот“*. Нямах представа за какво говори. На нея буквално й липсваха хора, които в действителност не съществуваха.
[* Роман за деца от американския писател Е. Б. Уайт, издаден през 1952 г. Разказва историята на малкото момиченце Фърн и любовта му към прасенцето Уилбър и умната паячка Шарлот и как прасенцето е спасено от обичайната съдба на угоените прасенца. — Б. пр.]
Райли се изправи и отстъпи назад, за да огледа резултата от работата си.
Харпър се усмихна. Да, това беше типично за майка й. Тя обожаваше литературата и бе вдъхнала и на другите своята обич към книгите. Спомни си за Лукас и печалното изражение на лицето му, когато й подаде раницата, съдържаща бележките на майка й, връчвайки ги на законния им собственик.
Трябваше да му ги оставя.
Да, разбира се, че трябваше. Къде й беше умът? Е, тя беше мислила, че това е още едно безценно късче от миналото, което толкова отчаяно се опитваше да задържи. Нещо осезаемо. Дали и тя не му бе причинила същото нещо, което бяха сторили и на нея? Беше му отнела нещо ценно, което озаряваше дните му? Сърцето й се сви от мъка.
— И така, какво ще стане с Лукас сега? — попита Райли, докато отлепваше лепенката около шията на Харпър и сваляше пелерината. — Ще остане ли в гората?
Харпър смръщи вежди и очите й отново се срещнаха с тези на Райли в огледалото.
— Не мисля, че той има много възможности. Имам предвид, че той няма семейство, нито образование или някакъв опит за работа… — Поклати глава. — Не знам. Но има нещо в него… Господи, трудно е да се обясни. Той е смесица от нещо диво и… не знам… може би невинно? Не, това не е точно. Вглъбено? — Тръсна глава, раздразнена, че не можеше точно да го опише. — Чувствително.
— В момента очите ти сияят — отбеляза Райли и Харпър я погледна и видя, че приятелката й я наблюдава полуозадачено и полуразвеселено.
Харпър завъртя очи.
— Добре де. Той е загадка.
— Ами, разбира се, че е загадка. Отраснал е сред пущинаци, сняг и учителски бележки за „Граф Монте Кристо“. Навярно е дяволски объркан.
Въпреки че думите на Райли прозвучаха малко злобничко, Харпър се засмя.
— Кой не би бил? — попита, опитвайки се да го защити, макар да знаеше, че Райли повече се шегуваше. — Можеш ли да си представиш, Райли? Самотата, в която е живял през всичките тези години? Не знам дали аз бих могла да оцелея.
— Разбира се, че щеше да оцелееш. Ти си най-силният човек, когото познавам.
Харпър леко се усмихна. Оценяваше доверието, което й се гласуваше, но се питаше дали някой беше достатъчно силен, за да преживее изпитанията, с които се бе сблъскал Лукас, без това да има някакви трайни последствия.
— Както и да е. — Тя се изправи, заобиколи фризьорския стол и прегърна приятелката си. — Трябва да бягам, но ти благодаря за това — рече и посочи подстрижката, от която в действителност не се нуждаеше, но това й позволяваше да се види с Райли под зоркото око на собственичката на салона.
— Пази се и стой на топло — каза тя, когато Харпър пъхна в ръката й парите за подстригването и бакшиша, така че да не може да го върне, както винаги правеше. — И ми кажи с какво мога да помогна при уреждането на церемонията за родителите ти.
— Непременно.
Харпър махна за довиждане на другите фризьорки, които познаваше, и излезе навън, сподиряна от звъна на звънчето над вратата.
Беше изминала само една пресечка надолу по улицата, когато телефонът й иззвъня. Извади го от джоба си и когато видя кой се обажда, сърцето й затуптя по-бързо. Спря, пристъпи по-близо до една сграда, за да не стърчи в средата на тротоара.