— Ало?
— Здрасти, Харпър. Обаждам се… ами, седнала ли си?
Дъхът й секна и младата жена се облегна на дървената стена на железарията. Агент Галахър звучеше някак си напрегнато.
— Да.
— Патоанатомът ми се обади. Харпър, има доказателство, че родителите ти са били застреляни.
— Застреляни? — За миг не можа да проумее думата, сякаш беше изречена на чужд език, който тя не знаеше. — Не разбирам.
— Аз също, но сега случаят им се разглежда като убийство.
Глава 25
Кап. Цоп. Плис. Пльок.
Зимата си отиваше. Снегът се топеше навсякъде около него, водата се стичаше от гората. Земята я попиваше дълбоко в недрата си, там, където корените на дърветата, растенията и цветята жадно я всмукваха, за да оживеят отново. Джак пристъпи върху меката почва, озъртайки се за гъби или нещо друго, с което да запълни празния си стомах. Скоро отново щеше да има достатъчно храна и тази мисъл му носеше смътна радост, въпреки че тежкото чувство, което го бе налегнало след смъртта на Пъп, не го напускаше, отравяше цялото му щастие, принизявайки го до нещо дребно и неважно. Тежкото чувство беше по-голямо, засенчваше всичко останало.
Пъп.
В гърлото му заседна буца и Джак с усилие я преглътна, забавяйки крачките си.
Вятърът промени посоката си и някаква отвратителна воня накара носа му да се сбърчи, привличайки вниманието му миг преди да чуе ниското грухтене. Глиган. Джак бавно приклекна и се присви в очакване страхът да го връхлети, но нищо не се случи. Тежестта в гърдите му бе засенчила и него.
Свинското месо струва скъпо в града. Ако убиеш едно прасе, ще ти донеса твой лък и стрели. Зимата без Пъп беше дълга и трудна. Той често гладуваше. Чувстваше се изплашен. Самотен. Ребрата му се брояха под кожата. Имаше нужда от по-голямо оръжие, за да оцелее. Не само за да се сдобие с месо, но и да убива достатъчно едри животни заради кожите, от които се нуждаеше, за да преживее вледеняващия студ.
А ако нямаше да живее, тогава защо да чака да умре от глад, бавно и мъчително? Защо да не остави глигана да свърши тази работа в гневно квичене, докато бивните разкъсват корема му? Така нямаше ли да е по-добре? И по-бързо?
Джак коленичи до един обрасъл с мъх ствол на дърво и застина, изчаквайки глигана да изскочи от храсталака. Притаи дъх. Плисък на вода. Воня на прасе. Ниско ръмжене, изтръгващо се от собственото му гърло.
Но сумтенето на онова диво прасе не беше тихо. То издаваше квичащи звуци, които винаги досега бяха плашили Джак. Звучеше като чудовище или нещо, което мислеше, че се крие под леглото му, когато беше малко момче. Нещото, за което бе молил неговата бака да провери, но тя му бе отвръщала, че той трябва сам да се изправи лице в лице с него, ако е силното момче, за което тя го мисли.
Тогава се бе справил. Щеше да се справи и сега. Да се срещне лице в лице с чудовището. Макар че досега се бе изправял лице в лице с прекалено много чудовища.
Не можеше да реши дали се надяваше, че ще спечели срещу това. Или ще изгуби.
Глиганът изскочи от храстите. Много едър самец, който може би тежеше десет пъти повече от Джак. Щръкнала бяла козина покриваше тялото му, нашарено на черни и бели ивици. Къси, остри бивни стърчаха от зурлата му. Имаше най-големите топки, които Джак бе виждал някога у някое живо същество. Звярът изгрухтя, когато видя Джак, нададе едно от онези ужасяващи квичения и разтърси глава напред-назад.
Прасето смърдеше. Дива смрад. От ноздрите му се разнасяше воня на разложено, сякаш мозъкът му гниеше. Джак никога досега не бе виждал толкова диво и зло прасе.
Пристъпи към него и извади джобния си нож; острието се бе смалило след толкова много зими и лета, след като го бе острил отново и отново върху камъните. Но той не знаеше, че днес ще се натъкне на този звяр и не бе взел със себе си ловджийския нож.
Острият дар на живота, който толкова отдавна му бе дало момчето с тъмните очи, беше всичко, което Джак имаше. Този дар щеше да му помогне да оживее или да умре. И едното, и другото беше добре дошло.
Глиганът надигна глава и отново изквича — дяволски писък — и Джак чак сега усети първия пристъп на гняв, разпростиращ се във всичките му вътрешности. Джак също надигна глава и нададе крясък, който проехтя в гората. Засмя се, безумен кикот, изтръгнал се от глъбините на душата му, смесица от загубата, страха, болката и страданията, сред които толкова дълго бе живял.
— Ела и ме докопай ти, ПРОКЛЕТО прасе! — изкрещя той и яростта избухна в него. — Направи каквото искаш!