За миг прасето застина насред грухтенето си и сведе глава. Джак си помисли, че ще се обърне и ще поеме в друга посока. Приведе се, готов да го преследва, когато глиганът внезапно се хвърли напред, изненадвайки го. Той не помръдна, заби пети в меката почва и приклекна, насочил ножа пред себе си.
Страхът се надигна като вихрушка в гърдите му, примесен с безумна възбуда.
— Ела и ме докопай, грозно нещо!
Този път той не извика силно, а изръмжа думите под нос, стиснал челюсти. Глиганът сведе още по-ниско глава и се втурна право към Джак.
Джак за секунда се смути, инстинктите му крещяха бягай, но умът и сърцето — не. Гората притихна, колкото за един или два удара на сърцето, сякаш всяко горско животно, листо и клонче замряха, за да наблюдават битката между звяра и мършавия младеж, вкопчени един в друг, с приковани погледи. Звярът се втурна напред толкова бързо, колкото тлъстото му тяло позволяваше. Незнайно как това огромно животно се движеше с бързината на светкавица.
Всичко избухна в Джак, когато животното се удари в него. Тялото му полетя назад и се блъсна в ствола на едно дърво, а глиганът нададе още едно войнствено квичене и отново го нападна.
Джак бързо се изправи на крака, опитвайки се да изпълни дробовете си с въздуха, който ударът бе изкарал от тях. Отскочи настрани точно когато животното пак го връхлетя, следвано от гадната си воня, въпреки че профуча покрай него. Джак се претърколи и скочи на крака точно в мига, в който звярът също се обърна и пак го нападна с подивял поглед и пяна, хвърчаща от муцуната му.
Джак вдигна ножа и отново се претърколи, силен вик прокънтя от гърдите му, докато се извъртя от връхлитащия глиган. В последния миг протегна ръка напред и острието прониза плешката на звяра. Животното издаде още едно демонско квичене, този път от болка.
— Хайде, звяр мръсен! — кресна Джак. — Това ли е всичко? Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?
Чувстваше се не по-малко обезумял от проклетия глиган. Нищо нямаше значение. Той щеше да умре, но първо щеше да го наръга толкова пъти, колкото можеше. Глиганът искаше да го убие, но Джак щеше да превърне този сблъсък в битка, която отвратителното нещо никога нямаше да забрави. Един ден уродливото чудовище ще разказва на уродливите си внуци за Джак. Джак предполагаше, че топките му са достатъчно големи, за да създаде поне стотина грозни потомци, смърдящи като него. Изсмя се налудничаво, извъртайки се, когато огромното диво прасе отново го нападна.
Джак пъргаво се измести настрани, но този път не беше достатъчно бърз. Кракът му се закачи за корена на едно дърво и той тежко се стовари на земята, въздухът отново изскочи от гърдите му, когато остра болка прониза костите му. Той изкрещя, болката го накара да се свие на кълбо, когато глиганът удари глава в неговата и краят на една от бивните му проряза ръката му. Джак сграбчи звяра, стискайки в шепа гъстата козина, животното изквича и с цялата си тежест се стовари върху Джак, чийто въздух отново излезе със свистене от дробовете.
Сборичка се с животното с последните остатъци от силите си. Не мога да дишам. Не мога да дишам, беше единствената мисъл, пулсираща в умиращото му съзнание. Гората около него притъмня за секунда, черни точки затанцуваха пред очите му, когато смрадта на глигана изпълни ноздрите му.
Ще умра.
Главата му клюмна настрани, докато дивото прасе продължаваше да квичи, копитата му се забиха в тялото на Джак, бивните му разкъсаха плътта му и от раните му бликна кръв. Джак отвори очи и видя нещо да блести. Все още стискаше джобния нож в юмрука си.
Тъмнокосото момче от онази първа нощ изплува в съзнанието му, сякаш беше застанало точно до него.
Защо си тук? — попита Джак. Момчето не отговори, но сведе поглед към джобния нож, който Джак продължаваше да стиска в ръка, докато глиганът разкъсваше тялото му. Какво се случи с теб? — поиска да узнае Джак. Момчето погледна отново надолу към ножа, сякаш искаше да каже: Аз ти дадох този нож. Моят предсмъртен подарък. Използвай го.
Последният прилив на сила на Джак дойде отникъде, отвсякъде, от спомена за онова другото момче и как бе стискало ръката му, а Джак му бе извикал да живее. Повдигна ръка и с последната си капка енергия нададе боен вик, преди да пререже с ножа гърлото на глигана.
По-късно щеше да си спомня единствено чувството на празнота, докато влачеше мъртвото тяло на звяра през пустошта. Раните му бяха превързани с откъснати парчета плат от дрехите му, но все още оставяха кървава диря по топящия се сняг. Зеещата рана отстрани на тялото му гореше като огън.