Дрискол беше навън, когато Джак се показа иззад завоя, и се втренчи в него с облещени очи и увиснала челюст. Когато Джак стигна до него и остави мъртвия глиган в краката му, Дрискол отметна глава назад и избухна в смях. Той е луд също като това прасе.
Джак политна настрани, но успя да запази равновесие и притисна пръсти към дълбоката рана отстрани.
— Искамсилъкаистрелата — избъбри, сливайки думите.
— О, ще ги имаш — увери го Дрискол.
След тези думи Джак се обърна и си тръгна.
Следващите дни прекара някъде между живота и смъртта. Момчето с тъмните очи повече не го навести, но неговата бака се появи и му каза, че той е силно момче и не бива да се предава. Джак искаше да се предаде. Беше уморен от живота. Уморен от битките. Уморен от оцеляването. А най-вече беше уморен от вечната празна самота.
Но тялото на Джак не беше съгласно да се предаде. То продължи да се бори, въпреки че духът му се бе отказал. Нямаше шепоти, нито желание за живот. Само тишина. Душата му бе умряла. Заедно с Пъп. Той почистваше раните си и ги превързваше с чисти ивици плат, миеше ги на водата от помпата зад къщата и ги сушеше на топлия вятър, после се връщаше вътре, за да спи. Събуждаше се само за да пие жадно вода от помпата. Да почисти раните и да хапне няколко залъка от храната, която имаше.
Много, много дни минаха. Не знаеше броя им, но една сутрин се събуди и забеляза, че се чувства по-добре и че болките са понамалели. Няколко минути остана да лежи в леглото, взрян в дървения таван, слънчевите лъчи, греещи през прозореца, танцуваха и бляскаха пред очите му. Може би съм мъртъв — помисли си той. — Може би тези танцуващи светлини са малки ангели, а аз съм на небето.
Острата болка, пронизала тялото му отстрани, беше доказателство, че греши. Нямаше ангели, само прашинки, а това бяха две коренно различни неща.
Стомахът му се разбунтува, напомняйки, че иска закуска. Той се надигна от леглото, изми се, облече се и взе ловджийския нож.
Още един ден. Ще последват още. Този път той пое в различна от обичайната посока, когато отиваше на лов. Може би беше към града, а може би не. Може би щеше да се озове право насред вражеска територия. Може би те щяха на мига да го убият.
Може би… не му пукаше.
Той се бе хвърлил пред огромен, див и пощурял глиган и бе оживял. Би се засмял, но това само щеше да разтвори отново раната, а вече нямаше чисти парцали.
Не знаеше дали можеше да продължава така, с това постоянно страдание. Със зимите, които винаги идваха, с глада, самотата, която беше като мрак, издълбан в костите му. Защо трябваше да се бори? Заради какво? Защо трябваше да оцелее? Сега вече разбираше изражението в очите на русото момче. Щастието, че най-сетне всичко бе свършило. Джак трябваше да умре на стръмната скала през онази нощ заедно с другите две момчета, може би три. Но той се беше борил, за да живее. Защо? Повече не желаеше да се бори, а наблизо нямаше диви прасета.
Би могъл да се биеш с мечка, която има малки. Майката мецана ще те разкъса на парчета, ако приближиш до мечетата й.
Но това щеше да отнеме прекалено много време. Не мислеше. че иска да живее, но не желаеше да бъде разкъсан от мечка и цял ден да умира в адски мъки. Освен това харесваше мечките. Не искаше да ядоса някоя.
Приближи до каньона и застана на ръба, вперил поглед в дъното. Би могъл да скочи от някоя скала. Но не и от тази. Тази не беше достатъчно висока, за да е сигурен, че ще умре, но имаше доста други, които бяха.
Докато стоеше и мислеше за начините, с които да подсигури смъртта си, на слънчевата светлина грейна нещо лъскаво през листата, затрупали дъното на каньона, заслепявайки го за миг.
Любопитството го възпря, мъглата, която го бе обвила, за кратко се проясни. В гърдите му избуя нуждата да разбере какво крие големият лъскав предмет под листата, искрица… живот. Джак бавно се спусна към дъното на каньона не защото искаше да бъде внимателен, а защото нямаше избор. Тялото му още не беше докрай излекувано; усещаше струйката кръв от едва зарасналата рана отстрани на тялото му да се стича надолу по кожата.
Стъпи на дъното на каньона и под краката му се чу хрущене. Продължи към блестящия предмет, който отблизо приличаше на син метал. Примигна изненадано, когато разбута настрани гъстите листа и отдолу се показа… кола. Отне му минута, за да свърже този голям предмет от външния свят със света, в който той сега живееше. Какво правеше тук?
Дали някой се бе опитал да избяга от врага и се бе озовал в тази пустош, на ръба на този каньон. Колко дълго е 6wia тук?