Под краката му изхрущя стъкло и той се наведе, за да надзърне през счупения прозорец. Веднага се отдръпна, като видя вътре скелетите. Дрехите висяха по костите им и по тях Джак можа да познае, че този зад волана е бил мъж, а другият — жена.
Друг слънчев лъч огря нещо лъскаво върху седалката и Джак се пресегна, извади го от колата и разтвори длан. Сребърен медальон, който се отваряше отстрани. Джак го натисна с нокътя на палеца си и го отвори. Вътре имаше миниатюрна снимка на мъж, жена и бебе. Семейство. Стомахът на Джак се сви на топка, докато се взираше с копнеж в трите усмихнати лица.
Огледа лицата едно по едно, мъжът бе леко усмихнат, прегърнал през рамо жената. Върху лицето й грееше лъчезарна усмивка, русата й коса беше красива и лъскава. Но това, което най-много привлече вниманието му, беше бебето. Тъкмо то го накара да замре и да се вторачи. Имаше нещо в очите на малкото момиченце… нещо, което накара сърцето му да забие по-бързо и кожата му да се изпоти. Джак стисна медальона в шепата си и заобиколи колата отзад, където капакът на багажника бе леко открехнат.
Бутна го и металът изскърца, когато се вдигна нагоре. Вътре имаше купчина мокри листа и нещо, което навярно някога е било одеяло, но бе изгнило от влагата. Отмести го настрани и под него откри синя раница, почти недокосната от времето.
Дръпна ципа и надникна вътре. Имаше няколко изписани тетрадки. Искаше да узнае какво бе написано в тях, но се застави да изчака, напъха ги обратно в раницата, затвори ципа и я преметна през рамо.
Нещо като вълнение запя в душата му. Много време бе изминало, откакто неговата майка му бе оставила онези детски книжки, които той вече знаеше наизуст. Онези, които все още отваряше по няколко пъти на ден, за да чете и да си припомня как изглеждат думите. Как звучат в устата му, в ума му. Може това, което беше в раницата, да не беше детска приказка, но беше нещо ново за четене… нови думи… те бяха… светлина в мрака.
Джак се обърна към стената на каньона и започна да се катери нагоре. Утре щеше да измисли по-добър начин да умре. Днес имаше нови думи. И не се чувстваше толкова самотен.
Глава 26
Харпър почука на вратата, която вече й беше позната.
Отстъпи назад, сърцето й прескочи няколко удара, както, изглежда, правеше винаги когато скоро щеше да го види. Вратата се отвори, той застана на прага и се взря в нея. Изражението на лицето му не беше толкова предпазливо, както предишните два пъти, когато беше дошла без предупреждение. Не че имаше някакъв начин да го предупреди, освен с шума от мотора на пикала й няколко минути преди да пристигне, но…
— Здрасти.
— Здрасти.
Тя бръкна в голямата чанта, която висеше от рамото й, и извади тетрадките, принадлежали някога на майка й.
— Тези са твои.
Върху лицето му пробяга изненада.
— Не са мои. Аз само ги намерих. Твои са.
Харпър поклати глава и извади една книга от чантата си. Подаде на Лукас екземпляр на „Граф Монте Кристо“ и видя как в очите му проблесна радостна изненада.
— Освен това смятам, че би искал и тази книга, за да можеш да разбереш по-добре написаното в тетрадките.
Той не понечи да откаже книгата, както го бе сторил с тетрадките. Вместо това взе романа и го притисна към гърдите си като някаква скъпоценност.
Харпър погледна над рамото му към светлините от огъня, танцуващи по стените.
— Може ли да вляза? Няма да остана дълго.
Той не отговори, но отстъпи назад, тя влезе вътре и затвори вратата зад себе си. Харпър остави тетрадките върху празното легло, което беше най-близо до вратата. Погледът му се задържа за миг върху тях, преди да срещне нейния.
— Искам да задържиш тетрадките на майка ми.
— Защо?
— Защото… мисля, че те са били важни за теб.
Той се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
Младата жена въздъхна и пристъпи по-близо към него.
— Не съм сигурна какво искам да кажа. Аз просто… имам такова чувство. — Поклати глава. — Невинаги следвам шестото си чувство, интуицията си или както там го наричат, но мисля, че тези тетрадки ти принадлежат, и това е всичко. Не съм се замисляла по-надълбоко. Донесох ги тук и се надявам, че това е добре. Освен това този следобед открих нещо и исках… ами исках да те попитам за него, да разбера какво мислиш, защото…
— Харпър.
Той изрече името й, без нито дума повече, но в тона му се долавяше нежна настоятелна нотка — по-бавно, дишай, опитвам се да те разбера, сякаш искаше да й каже — и тази една дума беше достатъчна, за да секне безцелният й брътвеж и да се овладее. Имаше чувството, че той отгатва мислите й така, както от дълго време никой не го бе правил, макар че невинаги разбираше думите й.