— Агент Галахър ми се обади днес следобед и ми каза, че са намерили доказателство, че родителите ми са били простреляни.
— Простреляни? Със… стрела?
— Не, не. С пистолет.
— Мислех, че са загинали при автомобилна катастрофа.
Харпър седна на леглото до неговото, металните пружини леко изскърцаха.
— Винаги съм вярвала в това. Винаги съм предполагала, че ние тримата сме преживели злополука и колата никога не е била намерена. Вярвах в това през целия си живот. Макар че местоположението е странно. — Тя смръщи вежди. — Намирането на колата на дъното на онзи каньон потвърждава това. Аз съм толкова, толкова объркана и… не знам какво да мисля. — Замълча за миг. — Виждал ли си някого близо до мястото на злополуката? Или нещо друго, което би могло да обясни какво се е случило с тях?
Лукас направи няколко крачки до леглото си и се отпусна върху него. Пружините му изскърцаха по-силно, отколкото на онова, върху което тя бе седнала. Сега тя го усещаше още по-осезаемо, коляното му беше само на няколко сантиметра от нейното, отблизо сякаш изглеждаше по-едър.
— Нямам отговори за теб. Един ден се спусках в каньона, когато на слънчевата светлина видях нещо да блести на дъното. Почти всичко беше покрито с клони и листа. Когато надникнах през прозореца на колата, аз… ги видях там. Медальонът беше на седалката. Капакът на багажника беше отворен и вътре имаше само една синя раница. Взех я със себе си и отново се покатерих горе. Няколко пъти се връщах там, не знам защо. Може би защото майка ти ми се струваше… истинска. Исках да… не знам, Харпър. Исках да й благодаря. Тя… думите… те ми вдъхнаха желание за живот.
Харпър примигна, очите й се наляха със сълзи. Той й бе казал, че е ходил при тях, за да не бъдат те сами, но го е правил също и за да не се чувства той самотен. Ти ми разбиваш сърцето, помисли си тя и дъхът й секна.
— Знаех си, че бях права.
— За какво?
— За това, че тези тетрадки трябва да принадлежат на теб.
Лукас се усмихна с онази непривична за него усмивка и Харпър също му се усмихна, пръстът й се плъзна по една от пружините.
— Какво научи от нея?
— От твоята майка? — Той се взря кратко през прозореца, очевидно сериозно обмисляйки въпроса й. После извърна очи към нея и попита: — Чела ли си я? Книгата, за която майка ти е говорила на учениците си?
— „Граф Монте Кристо“? — Харпър отново се усмихна. — Да, два пъти, а освен това съм гледала и филма.
— Има филм?
Тя се засмя. Харесваше й начинът, по който задаваше въпросите, по-скоро като твърдение, сякаш повтаряше нещо на себе си, което току-що бе научил, а не че искаше потвърждение.
— Да. Всъщност е много добър, което невинаги се случва, когато по книгите се снимат филми. Ти… някога гледал ли си филм?
Чувстваше се неловко да го пита, но толкова много й се искаше да узнае повече за него, а това никога нямаше да стане, ако не му задаваше всичките въпроси, които й хрумваха. Беше прекарала достатъчно време с него, за да знае, че той трудно споделеше нещо за себе си.
— Никога не съм гледал филм, но съм чувал за тях, когато бях хлапе. Но съм гледал телевизия.
Тя кимна.
— Филмът е също като телевизията, но на по-голям екран. — Колко е странно да кажеш подобно изречение на човек, който е приблизително на твоята възраст, ако правилно бе предположила. — Както и да е, „Граф Монте Кристо“ е един от любимите ми романи. Той е за отмъщението, но повече за прошката.
— Опитах се да разбера историята от това, което майка ти е написала за нея. И от въпросите, които тя е задавала. Преди не знаех тази дума „отмъщение“. Това означава да се чувстваш ядосан, а после да станеш спокоен. Но майка ти е била като теб. Мислила е, че историята е повече за прошката. — Лукас замълча. — Майка ти е смятала, че повечето хора са добри. Надявала се е, че учениците й също ще мислят така.
— А ти как мислиш?
Устните му леко се извиха.
— Аз един от нейните ученици ли съм?
— Разбира се, че си. Ти навярно си изучил мислите и идеите й, ценностите й по-отблизо, отколкото всяко едно от момчетата или момичетата от класа й.
Това, изглежда, му хареса.
— Може би. Но… не знам дали вярвам, че повечето хора са добри, а не лоши. Не мисля, че знам достатъчно за света извън онази единствена книга. А още дори не съм я прочел. Макар че майка ти ме накара да се почувствам…
Той я погледна въпросително, търсейки думата, затова Харпър услужливо му подсказа: