— Обнадежден? — тихо попита.
Очите му срещнаха нейните.
— Обнадежден — повтори той. — Да. Майка ти ми даде… надежда. Тя ме научи, че в света има и добро, и лошо. Преди това не го знаех.
— Което означава, че си мислил, че в света има само лошо?
— Аз… не бях сигурен. Дрискол мислеше така.
— Дрискол? — Харпър се намръщи. — Какво друго е мислил Дрискол?
— Не знам. Не ме интересува.
Той извърна глава. Очевидно не желаеше повече да говори за Дрискол. След секунда отново я погледна и младата жена килна глава, погледът й обходи лицето му. Той имаше толкова красиви очи — сини като залеза, със златисти точици, с бадемовидна форма и обрамчени от дълги, гъсти мигли. Очите му контрастираха със суровата мъжественост на останалата част от лицето му — загоряла от слънцето кожа, остри скули, квадратна челюст, покрита с брада. И очевидната мъжественост на силното му мускулесто тяло. Но тя не гледаше тялото му. Отказваше да го направи. И без това вече беше достатъчно разсеяна. Разтърсена. Смутена. Той не желаеше да говори за Дрискол, затова продължи да разпитва Лукас за самия него.
— В някои отношения ти може да познаваш моята майка по-добре от мен. Или поне… една различна страна от нея — каза Харпър, връщайки се към предмета, за който той, изглежда, се чувстваше удобно да говори. — Но за мен тя беше уют и дом, и неща, които не съм имала оттогава. — Погледна зад него, обмисляйки думите си. — Не знам, може би се страхувам, че ако ги прочета — кимна към тетрадките, — те ще замъглят по някакъв начин старите спомени за нея, а това ме плаши.
Той я огледа и тя не можа да разгадае изражението, което се настани върху лицето му.
— Какво? Защо ме гледаш по този начин?
— Защото ти си откровен човек. Виждам го. Чудех се… дали аз щях да мога.
Харпър не беше сигурна какво точно означава това, но го почувства като комплимент. Дори и да беше така, той не беше напълно прав.
— Невинаги съм откровена — изтърси младата жена. — Понякога тая в себе си разни неща. — Замълча. — Доста неща.
— Така ли? — Той изглеждаше смутен от признанието й и тя тихо се засмя. — Понякога говоря много, когато избягвам темата или пазя нещо за себе си.
Той се замисли над това и после се усмихна, все едно тя беше изяснила нещо, което го объркваше. Лукас наистина беше много сладък.
— Да пазиш чувствата за себе си, е различно от лъжата. Нали?
— Предполагам. А ти какво пазиш за себе си, Лукас?
Той изпусна дъха си, в който като че ли се прокрадна смях, а може би не.
— Въпросът е какво не пазя за себе си? Аз нямам друг избор.
Харпър се изчерви и леко се намръщи на несъобразителността си, която можеше да се сметне за нечувствителност.
— Въпросът беше глупав. Аз съм…
— Не беше глупав. Дърветата, птиците и всички горски животни знаят моите тайни. Понякога излизам навън и ги изкрещявам към планинските върхове. Те всички спират, за да слушат.
Тя тихо се изкиска.
— По-добре ли се чувстваш, след като ги споделиш? Дори и само на гората?
— Да. — Лукас й се усмихна и сърцето й се преобърна. — Опитай някой път.
— Може би ще го направя.
Двамата седяха там и се усмихваха един на друг, атмосферата бе натежала от това, което протичаше помежду им. Химия. Чувства. Дълбоко любопитство. Всички елементи на безспорната съблазън, която съществуваше между мъжете и жените, откакто свят светува. На танци и в ресторантите. В барове и офиси. В пещери и хижи насред дълбоката и тъмна гора.
— Както и да е — подхвана Харпър, стана и грабна чантата, която бе пуснала на пода до леглото, на което седеше, — донесох нещо и се надявам да ми помогнеш. Както и подкуп, за да не ми откажеш.
Веждите му се смръщиха.
— Подкуп?
Тя се усмихна.
— Нещо като заплащане. Но аз се шегувах. То е по-скоро подарък, без никакви условия.
Извади бутилката оранжада от чантата, ухили се на Лукас и я размаха във въздуха.
Очите му се ококориха и засияха от радост.
— Оранжева напитка с мехурчета. Оранжада.
— Да.
Харпър завъртя бавно капачката, за да не закипи и да се излее навън, и му я подаде. Той я гледа за секунда, наклони бутилката и отпи голяма глътка. Отпусна шишето, изражението върху лицето му далеч не беше впечатлено. Задържа бутилката пред себе си, отново я огледа и преглътна с видимо усилие, като леко потръпна. Очевидно отвратен.
— Не е толкова хубаво, колкото си спомняш? — попита тя, сподавяйки кикота си.
— Не… съвсем.
Харпър прихна. Не можа да се сдържи. Искаше да го целуне и да вкуси оранжадата на устните му. Побърза да отпъди мисълта.