Лукас остана мълчалив, очите му бяха вперени в картата пред тях, пламъкът на свещта примигваше над нея, карайки върховете и долините, които може би таяха отговорите на много въпроси, да танцуват около тях сред светлини и сенки. Когато той отново срещна очите й, изражението му беше мрачно, а в стиснатите му устни се долавяше някакво тревожно предчувствие.
— Мисля, че видях хеликоптерите, които търсеха твоите родители. И ако са били наистина те, тогава аз съм бил оставен тук през същата нощ, в която твоите родители са били убити.
Силен шок прониза Харпър.
— Как така… Сигурен ли си? Това ми се струва… не знам, прекалено голямо съвпадение.
— Никога повече не видях хеликоптери. Онези летяха точно над това място — посочи той към мястото на картата, където тя винаги бе смятала, че колата на родителите й е катастрофирала.
Погледът на Харпър остана прикован в мястото, където показалецът му бе потупал за миг, преди тя да го погледне. Младата жена беше напълно смаяна. Как беше възможно двамата да са се озовали на това място в една и съща нощ? Нея я бяха спасили. Него… не.
— Аз, ъ… — Той стисна устни, очите му бяха като тъмни бездънни кладенци на мигащата светлина на свещите. — Аз те излъгах. Излъгах и агента.
Тя примигна.
— Излъгал си? — прошепна и страхът се надигна в нея. — За какво?
— За името ми. Името ми не е Лукас. То е Джак.
Глава 27
Харпър примигна срещу Джак, а розовите й устни оформиха буквата О, когато извади химикалката, стисната между зъбите й. Той беше нервен, но не помръдваше, кръвта във вените му пламтеше при вида на полуразтворените й устни.
— Джак? Не разбирам. Защо си казал, че името ти е Лукас?
Тя изглеждаше разтревожена и това го накара да се почувства… не знаеше думата, но последното, което искаше на този свят, бе да я изплаши, когато двамата бяха сами. Особено когато не можеше да спре да мисли за устните й и колко много му харесва да седи редом с нея, вдъхвайки сладката й женска миризма и…
Изправи се бързо, отдалечи се от нея и се облегна на стената до прозореца.
— Не излъгах, когато казах, че не знам фамилното си име. Мисля, че една жена, на име Алма, Алмара или Алмина, ме е кръстила, но не съм сигурен. Макар че тя ме отгледа, докато бях почти на осем, и аз я наричах бака. Понякога тя говореше на различен език. Не знам какъв и не знам къде сме живели с нея, нито защо ме взеха от нея.
Устните на Харпър през цялото време останаха извити във формата на буквата О, а очите й бяха широко отворени, докато го слушаше.
— Какво искаш да кажеш с това, че са те взели от нея?
— Искам да кажа, че се озовах тук, без да зная как или защо.
По-голямата част от това беше вярно. Но той не беше готов да й разкрие останалото, поне засега.
— Мислиш ли, че тя, твоята бака, те е оставила тук?
— Аз… не знам.
Харпър изглеждаше толкова объркана.
— Това няма никакъв смисъл. Коя е била майка ти? Ами баща ти?
Той замълча за кратко.
— Мисля, че моята майка ме е дала на моята бака. Не знам. И… не знам нищо за баща си.
— Защо излъга? Не искаш ли да помогнеш да се разкрие всичко това?
Той изпусна дъха си, прокарвайки пръсти през косата си. Искаше да й разкаже за скалата, за войната, каквато не бе имало, за това как го бяха излъгали, но още не беше сигурен какво е редно да сподели и какво да премълчи.
Не казвай на никого, не съм била тук, разбра ли?
— Излъгах, защото не знаех на кого да вярвам — призна той.
Искаше да вярва на нея, осъзна той, и част от него вече й вярваше. Това, което го изненада, беше желанието да й се довери, защото от толкова дълго време той бе вярвал единствено на себе си. Но го искаше, искаше да наблюдава как големите й тъмни очи се изпълват с… разбиране. Искаше да сподели с някой друг тревогите и грижите си. Просто не беше сигурен, че това трябва да бъде тази жена, която го караше да се чувства неуверен в себе си и в същото време заставяше кръвта му да закипи във вените.
Жената, която искаше да нарече своя.
Очите й пробягаха по лицето му, сякаш тя можеше да прочете отговорите на въпросите само като го погледне. Не още — каза му вътрешният глас. — Но скоро, ако й позволиш. Той се извърна, грабна консервената кутия с храна, която тя бе донесла при предишното си посещение, и се обърна към нея.
— Гладна ли си?
Не знаеше дали можеше — или трябваше — изцяло да й се довери, но можеше да я нахрани, въпреки че тя бе донесла храната.