Харпър погледна към консервената кутия и после отново към него.
— Да — промърмори. — Лукас… Джак… кое име предпочиташ?
— През целия си живот съм се казвал Джак. Докато… докато не влязох в сградата на шерифа.
Сбърчи вежди.
— Тогава… Джак, искам да знаеш, че можеш да ми вярваш. Бих искала да ти помогна, ако ми позволиш. — Погледна към консервената кутия, която той все още държеше. — И, да, с удоволствие бих хапнала.
Отвън вече се бе стъмнило и свещите хвърляха танцуващи сенки по стените. Колко пъти Джак бе седял край тази маса и се бе хранил сред студ и самота? Особено след като Пъп умря. Особено тогава. Но сега той усещаше особена близост с друг човек, каквато никога досега не бе изпитвал. Това го изпълваше със спокойствие. И с ужас. Заставяше го да мисли за семейството, което му бе отнето или което бе видял да си отива. Спомените бяха като леденостуден нож, който бавно се забиваше в него, режеше и късаше части от тялото му, също като истинските разрези и рани, оставили белези по кожата му. Не биваше да се привързва към тази жена, защото не искаше да го боли, когато тя си заминеше.
Тя се усмихна, докато дъвчеше.
— Какво? — попита той.
— Това е първата. — Той наклони глава и тя щастливо се засмя. — Среща на боб с кренвирши на свещи.
— Среща?
Усмивката й помръкна.
— О, да. Не. Искам да кажа, не че наистина е среща. Но… имам предвид, че би могло да бъде. Не искам да си мислиш… Не че… както и да е, това, което си мисля, е хубаво.
Тя сведе очи, но после го стрелна с поглед изпод миглите.
Той си припомни какво му беше казала.
— Ти говориш много, което означава, че премълчаваш нещо.
Харпър се засмя.
— Може би не биваше да се издавам. — Но очите й излъчваха топлина и тя се усмихваше. — Обичам да прекарвам времето си с теб, това се опитвам да кажа.
— Защо?
Тя примигна.
— Защо обичам да прекарвам времето си с теб? Това ли питаш, Джак?
Той бавно се отдръпна назад. Харесваше му да чува името си — истинското си име — да излиза от устните й.
— Да.
Харпър се втренчи за няколко секунди в него, леко наклонила брадичка.
— Защото те намирам за интересен и мил. Ти ме изненада, в добрия смисъл. Харесват ми нещата, които казваш, и ми харесва да те наблюдавам как откриваш нови неща. Възхищавам ти се как си оцелял през всичките тези години. — Отмести поглед. — Не, „възхищавам“ не е достатъчно силна дума. Изпитвам благоговение, задето си оцелял тук през всичките тези години, и съм сигурна, че дори не знам и половината от това, което си преживял. Надявам се, че някой ден ще ми повярваш достатъчно, за да ми разкажеш. Ти цениш истината, Джак, това е. Сто процента.
Устните му едва забележимо се извиха. Аз те харесвам, помисли си, изумен от откритието. Спомняше си го — чувството на… привързаност, тази ли беше думата? Да, мислеше, че беше тази. Топлината към друго човешко същество, да… харесваш да бъде с теб. Не желанието да се чифтосаш… макар че го имаше и това. Чувството на… привързаност беше хубаво и то не можеше да изчезне, когато другият си тръгне. То щеше да остане, независимо дали нея я имаше, или не. Чувстваше се добре да знае, че имаше още нещо, което никой не можеше да му открадне.
Той я харесваше. Това беше негово. Това беше всичко.
В същото време се чувстваше виновен. Как можеше да цени истината, както тя бе казала, и в същото време да е лъжец? Имаше толкова много въпроси за този свят, за живота, за хората, за много неща, които го смущаваха. Вярваше ли в думите си, когато й бе казал, че да пазиш нещо в тайна от някого е различно от лъжата? Имаше ли разлика? Не, помисли си. Знаеше, че няма, защото бе изпитал и двете и накрая болката беше една и съща.
Толкова много съмнения и въпроси бушуваха в него. Умът му беше приливна вълна, мислите му се стрелкаха насам-натам, въртяха се в кръг. Толкова бързо, че не можеше да се овладее. Тези нови чувства, които се бяха появили само защото не му беше все едно какво мисли тази жена. Човешки чувства. Човешки въпроси. Той искаше да й вярва. Искаше тя да го харесва.
— А ти какво цениш?
— Аз?
— Да. Най-много от всичко — попита той, повтаряйки думите й.
Тя остана мълчалива, сякаш усърдно обмисляше въпроса му.
— Сигурността, мисля… любовта.
Страните й поруменяха и тя отвърна поглед.
Тя срамуваше ли се да желае любов? Джак се зачуди защо. Тя също бе изгубила хората, които беше обичала. Ако все още искаше да обича, това беше много смело.
— Имаш ли в живота си… любов?
Харпър се засмя пресекливо.