— Ако исках да си тръгнеш, щях да ти го кажа.
Харпър изпусна дълбока въздишка, която се удави в свистенето на вятъра отвън.
— Опитвах се да бъда любезна. — Тя поклати глава и безпомощно изпъшка. — Предполагам, че това само по себе си е цял един език, нали? — Замълча и си пое дъх. — Доста глупав през повечето време.
Джак се замисли над думите й.
— Значи, да си любезен означава да кажеш нещо, което нямаш предвид, така че човекът отсреща трябва да каже това, което в действителност мислиш.
Харпър се засмя — нежен звук, който му хареса.
— Почти. — Тя се извърна към него. — И така, Джак, бих искала да дойда с теб в хижата и да се стопля, вместо да седя сама в студения пикап. Ти съгласен ли си?
— Казах ти, че да.
Младата жена се засмя.
— Прав си. Каза ми. Благодаря. Хайде тогава да се връщаме вътре.
Глава 28
— Госпожа Кранли?
— Да. Кой се обажда?
Жената в другия край на линията имаше необичайно дълбок глас, леко дрезгав. Пушачка, предположи Марк.
— Здравейте, госпожо. Обажда се агент Марк Галахър. Аз съм от Департамента по правосъдието в Монтана.
Последваха кратка пауза и някакво шумолене, след което госпожа Кранли попита:
— За какво се отнася?
— Госпожо, много съжалявам, но трябва да ви уведомя, че брат ви е бил намерен мъртъв.
Още една пауза, този път по-дълга.
— Айзак?
— Да, госпожо.
— Оставил ли ми е нещо в завещанието си?
Е, това беше доста безцеремонно. Марк се сащиса за миг.
— Всъщност, госпожо, изглежда, че Айзак не е оставил завещание. Но вие фигурирате в няколко документа като негова най-близка родственица.
— Е, такава съм. — Марк чу още шумолене, след това приглушеният глас на госпожа Кранли подвикна на някого около нея. — Лестър, Айзак е умрял и не е оставил завещание. Аз съм най-близката му родственица.
— Кога за последен път сте разговаряли с Айзак, госпожо Кранли?
— Може да ме наричате Джорджет. А, ами… може би беше преди дванайсет години на погребението на татко. Ние двамата с Айзак не се спогаждахме много добре. Предполагам, че това вече няма значение. Той беше извратеняк, честно казано.
Марк се прокашля. Очевидно тази жена не се притесняваше да говори лошо за мъртвите, с което облекчаваше задачата му.
— Какво имате предвид, госпожо? Джорджет?
Марк я чу да поема дълбоко въздух, сякаш току-що бе запалила цигара.
— Просто си беше такъв. Винаги наблюдаваше хората с едно такова странно изражение на лицето. Тръпки ме побиваха от него, макар да беше единственият ми брат. И с годините ставаше все по-зле. Бях много доволна, когато двамата с Лестър се преместихме в Портланд и нямаше причина да го виждаме повече.
— Разбирам.
— Естествено, това ми стана ясно, когато го посетих в дома му в Мисула. Ъъ, мисля, че беше преди осемнайсет или деветнайсет години. Съседка му беше една възрастна дама, която живееше с внука си, предполагам. Хлапето беше току-що проходило, сигурно затова ми е направило впечатление. Айзак постоянно се взираше в него с онова странно изражение на лицето. — Тя издаде звук, който според Марк беше преувеличен израз на потреса й. — Ами тогава си казах, а, бинго! Айзак е перверзник. Така всичко придобиваше смисъл.
На Марк внезапно му се догади. Прочисти гърлото си.
— Но никога не сте видели някакво доказателство, че малтретира деца?
— Не. Само онова изражение. Но жените ги усещат тези неща, нали се сещате? Интуиция.
Той чу как тя отново всмукна от цигарата.
— И това беше в Мисула, така ли казахте?
Марк придърпа към себе си папката с досието на Айзак Дрискол и видя, че последният му адрес е бил в Мисула — вероятно в жилищен блок, вход А.
— Аха. Вече не помня адреса, но това беше последното място, където го видях.
— От това, което разбрах досега, брат ви е работил като доброволец за няколко социални служби в областта.
— Ами нали ви казах. Това му е осигурявало достъп.
Марк отново се изкашля. Беше разговарял с няколко души от доброволческите служби, за които Дрискол беше работил, но никой не бе казал нищо изобличаващо за него. Марк си отбеляза да разпита повече хора, които може би знаеха нещо повече за дейността му като доброволец.
— Може ли да ми кажете нещо повече за онази жена, която е била съседка на брат ви преди толкова много години?
— Ами на нея много не й се разбираше. Имаше силен акцент. Когато я срещнах, тя ме отмина забързано с хлапето, но не чак толкова бързо, че да не видя как го гледаше Айзак. Мислех да отида в апартамента й и да я предупредя да стои по-далече от брат ми, но предполагам, че хората трябва сами да се учат от грешките си, нали така?