Вратата се отвори със скърцане и съпругата му надникна в стаята с плаха усмивка. Той се облегна назад на стола и също й се усмихна.
— Приготвих обяд, ако си гладен.
Марк прокара пръсти през косата си.
— Благодаря. Малко се поувлякох в тази работа. Ще ми отделиш ли малко, после ще хапна?
Забеляза мига, в който усмивката й помръкна, но не каза нищо. Истината беше, че той бе погълнат от работата си, потънал в загадката на този случай и жадуваше за това. Господи, как жадуваше. Бягство не само за него, но и за двамата мъртъвци, които разчитаха на него да открие отговорите. Така ли се оправдаваш, Галахър? Чу вътрешния глас, който му прошепна въпроса, но побърза да го заглуши. Може би беше оправдание, но в същото време и истина.
— Имаш ли нужда от помощ?
Усмивката й стана по-широка, но той долови притеснението в очите й. Познаваше я. Все още, осъзна Марк. Познаваше израженията й, езика на тялото й. Единственото, което се беше променило, беше желанието му да откликне на това, за което знаеше, че тя го моли. Включване, съпричастност. Но той бе търсил същото от нея в моментите, в които тя не желаеше да го допусне до себе си. Като че ли двамата продължаваха емоционално да се разминават. Но трябваше да се съсредоточи. В миналото тя беше неговият резонатор, човекът, който подхвърляше идеите, ако той беше закъсал, човекът, който толкова пъти му бе помагал, когато не можеше да свърже А с Б. Но сега присъствието й щеше по-скоро да го разсее, отколкото да му помогне.
Ще е нужно време. Марк продължаваше да си го казва наум, макар думите да отекваха кухо в душата му, ала не знаеше на какво друго да се надява.
— Не, благодаря. Не и този път. Скоро ще приключа.
Усмивката й угасна, но тя само кимна, обърна се и излезе, като тихо затвори вратата зад гърба си. Той въздъхна и разтри слепоочията си, опитвайки се да се съсредоточи върху случая.
Но не можа да го направи, поне за момента. Докато затваряше файла с проучването, което доктор Суифт му бе изпратил, агент Галахър си отбеляза не само името на Айзак Дрискол, но и на асистента му, който беше работил по това изследване: Кайл Холбрук.
Обади се в „Рейформ“ и установи, че мъжът все още фигурира в списъка със служителите, но когато се свърза, се включи гласова поща. Марк остави съобщение, а после остана да седи и да потропва с химикалката върху бюрото. Изпод пролуката под вратата до ноздрите му достигаше уханието на печено сирене и доматена супа, докато той се взираше в стената.
Глава 29
Снегът блещукаше под сребристосивото небе, големи снежинки се носеха надолу и се топяха върху кожата на Джак, докато се плъзгаше през откритото поле. Дългите плоски дъски, които бе пригодил като обувки, правеха по-лесно придвижването му по заледената земя, без да затъва в пухкавия сняг. Жалко, че не се беше сетил много по-отдавна за това. Но как би могъл? Той бе научил много през годините, докато измисляше нови и по-добри начини за оцеляване. Тези обувки не бяха… каква беше думата? Не беше задължително да ги има, но беше хубаво да ги има.
Мислите му се отплеснаха, думите на жената от снимката се въртяха в съзнанието му. Той бе разговарял няколко пъти с нея, беше й задавал въпроси, опитвайки се да отгатне отговорите й.
Понякога, като днес, когато искаше да не мисли само за студената зима, той си повтаряше думите, които го успокояваха. Изричаше ги отново и отново, докато не му олекнеше на сърцето и можеше да открие нещо хубаво за този ден. За живота. За присъствието му в света, което беше само физическо. За Джак написаното от непознатата жена беше негов приятел, тя беше неговият свещеник от историята, която всъщност никога не беше прочел, и неговият учител. Той я обичаше, въпреки че никога не я бе срещал. Понякога я посещаваше на дъното на онзи каньон. Сядаше отвън до колата, в която тя бе умряла, и изричаше думите на нея и на мъжа. Питаше се дали бяха умрели веднага, или бяха страдали. Питаше се къде ли беше сега тяхното дете — момиченцето. Изпитваше толкова дълбока тъга. Искаше му се да ги бе спасил. Искаше му се да са живи и да може да се срещне с тях. Щеше да зададе на жената всичките въпроси, които не даваха покой на ума и сърцето му. Тя можеше да го научи на толкова много нови думи.