Джак си представяше как тя му отговаря. Затваряше очи и я чуваше да говори, гласът й звучеше по-ясно, отколкото приглушения глас на неговата бака.
Бяха изминали пет зими, откакто бе намерил колата и синята раница. И макар да не можеше да се каже, че животът му беше лесен, бележките, които бе намерил, някак си бяха направили нещата… по-добри. Не беше сигурен защо. Знаеше само, че написаното от нея беше променило решението му да умре. Макар че дали наистина беше искал да умре? Не. Искаше да сложи край на болката, на самотата. Нейните бележки бяха събудили в него желанието му за живот.
Мускулестите му крака тласнаха едната дъска напред, после другата, плъзгайки се по снега, дъхът му излизаше на бели облачета пара, преди да бъде грабнат от вятъра.
Окото му улови някакво движение и мускулите му се напрегнаха, когато зърна нещо отдясно в далечината. Животинска кожа? Умряло животно? Не. Той приклекна, сложи стрела в лъка и се прицели.
Беше жена?
Джак свали лъка и стрелата, изправи се, ударите на сърцето му се забавиха, но въпросите кръжаха в ума му. Страх.
Жената вървеше към него с големи забързани крачки в снега, затъваше, а после с много усилия повдигаше крак отново и отново. Джак застина от шок и смущение. Щом тя приближи, той забеляза, че жената не беше облечена със зимни дрехи и голяма част от кожата й беше разголена. Тя сякаш плачеше, гърдите се разтърсваха от силни ридания, достигащи до Джак.
Джак направи две стъпки към жената и в същата секунда тя го съзря. Спря, а после се отправи с по-бързи крачки към него, като залиташе и се препъваше.
— Помощ! — извика. — Помощ!
Джак се придвижи забързано към нея, тя отново се спъна, изправи се, риданията й ставаха все по-отчетливи, колкото повече приближаваше.
— Моля ви, моля ви! — извика жената. — Имам нужда от помощ!
— Какво се е случило? — попита Джак, когато тя се строполи в ръцете му, трепереща и разтърсвана от ридания, със зачервена и настръхнала от студа кожа.
Разширените й от ужас очи обходиха лицето му, устните й трепереха толкова силно, че цялата й брадичка се тресеше.
— Изгубих се… врагът ме преследва…
Още един трепет разтърси тялото й и секна думите й, а кожата на Джак настръхна от тревога. Врагът? Погледна зад нея, откъдето беше дошла. Винаги се беше чувствал в безопасност от другите хора в тази пустош, защитен от войната и каквото и да се случваше в света. Природата беше неговият враг… всяка друга опасност изглеждаше много далечна. Но сега… пред него беше жена, бягаща от този враг, който в представите му беше онзи бумтящ глас зад него, който му казваше, че оцеляването е единствената цел.
— Моля те, помогни ми! — изплака тихо тя, гледайки по странен начин.
Джак свали кожуха си, който сам бе измайсторил, съшивайки животински кожи с дълги ивици от жилавите сухожилия между мускулите и костите на един елен, които беше измил от кръвта и изсушил на слънцето. Загърна жената с кожуха, коленете й се подгънаха, но той я улови, вдигна я лесно на ръце и я понесе към хижата.
Когато стигна там, я остави пред отворената врата на печката, уви одеяло около голите й крака, сложи още една цепеница в огъня, за да се разгорят по-силно пламъците и да стоплят стаята.
Жената се размърда, отметна дългата си червена коса от лицето и бавно седна.
— Къде съм?
— В моята хижа. Кой те преследва?
Тя поклати глава, погледът й се стрелна към прозореца.
— Не знам кои са. Мисля, че им се изплъзнах, но… — уплашено се озърна, — ъ, изгубих се, а после продължих да вървя.
Джак имаше някакво странно чувство за тази жена. Като че ли… усещаше опасност, но това беше глупаво. Тази жена беше наполовина по-дребна от него. Никаква заплаха за него. Но той чувстваше, че нещо… не беше наред, макар да не беше сигурен какво.
— Какво е станало с дрехите ти?