— Врагът ги взе, преди да избягам.
Джак се намръщи.
— Разкажи ми за врага.
Тя примигна.
— Какво?
— Аз… — Той прокара ръка по брадичката си, опитвайки се да измисли как да й обясни положението. — Не знам нищо за войната. Живея тук, откакто бях малък. — Приседна на ръба на леглото близо до мястото, където тя седеше пред огъня. — Можеш ли да ми кажеш какво става? Говори ли се кога ще свърши тази война?
Жената се взира в него около минута, между очите й се образува дълбока бръчка.
— И аз не знам много. Аз, ъ… — тя отново направи онова странно движение с очите — съм от друго място.
— Където няма война?
— Точно така.
— А знаеш ли защо се бият? И кой срещу кого се бие? Имаше време, когато убиваха деца. Това все още ли продължава?
— Слушай, аз не знам нищо друго, схвана ли?
Тя звучеше някак си… ядосана.
Кожухът, който Джак бе обвил около раменете й, се плъзна надолу, разкривайки бялата кожа на гърдите й, и дъхът на Джак секна. Никога преди не беше виждал женско тяло и изпита желание да дръпне кожуха от раменете й и одеялото около краката й и да я види гола, да разбере по какво се различава от него. Внезапно от главата му излетяха всякакви мисли за войната и врага или за каквото и да било извън стените на хижата. Усещаше тялото си горещо и напрегнато.
Но тази жена току-що бе избягала от врага, който по някакъв начин се бе отнесъл зле с нея. И тя му имаше доверие, че той ще й помогне. Младият мъж се изправи, обърна се с гръб към нея, отиде до прозореца и погледна навън. Снегът блестеше, сиво-бял и недокоснат, с изключение на самотните стъпки, които водеха към неговата врата. Към неговия дом. Поне, ако някой дойдеше тук, щеше да помисли, че е само той. Можеше да я защити. Хвърли поглед към мястото, където съхраняваше лъка и стрелите, които Дрискол му беше дал много отдавна.
Беше прекарал дълги часове да се упражнява с оръжието и беше станал толкова добър, че когато си служеше с него, имаше чувството, че е част от тялото му. Ако се наложеше, щеше да стреля, за да убие. Изстрелите му бяха силни. Никога не пропускаше.
Подуши приближаването й. Тя се беше опитала да бъде тиха, но безуспешно. Не беше вълк. Той зачака… напрегна се, когато две ръце се обвиха около кръста му. Бързо се извърна, жената беше много близо до него. Беше оставила кожуха и одеялото на пода и сега стоеше гола пред него. Изненадата изпрати тръпки по тялото му ведно с гореща вълна. Погледът му се плъзна по тялото й, от смущение целият настръхна. Какво правеше тя?
— Как се казваш?
Въпросът му я сепна, но след секунда мълчание отвърна:
— Брил. А ти?
— Джак.
Тя пристъпи по-близо и устните й се извиха в лека усмивка. Прокара ръце по предницата на тениската, по мускулите на гърдите му.
— Ти си различен от това, за което те мислех.
— Различен? Какво… искаш да кажеш? Откъде знаеш за мен?
Погледът й се стрелна към него и тя нервно се засмя.
— Имам предвид, откакто за пръв път те видях отвън в снега. Мислех, че си нецивилизован, но ти не си.
Нецивилизован.
Той не разбираше. А тя продължаваше да стои гола пред него и макар че близостта й караше тялото му да се чувства прекалено горещо, умът му оставаше хладен, както когато преследваше и ловеше дивеч. Сега това му се удаваше с лекота.
Голата жена го докосваше, но онзи смущаващ шепот не даваше покой на мислите му.
— Какво правиш? — попита я той, докато погледът му отново се плъзна по голото й тяло.
Забеляза розово-кафявите зърна на гърдите й, извивката на талията, малките черни точици между краката й, там където бе обръснала космите. Той се зачуди защо го бе направила. Точно оттам идваше миризмата, която подсказваше на самеца дали иска да се чифтоса с женската, или не. Онези миризми казваха на самеца дали неговият вътрешен зов намира отклик у женската, нашепваха дали потомството им ще бъде здраво и силно и други неща, които Джак не знаеше, защото все още не беше подушил своята женска.
— По този начин ти благодаря, задето ме спаси — промълви тя, улови долния край на тениската му, повдигна я и я изхлузи през главата му.
Очите й обходиха гърдите му, спирайки се на всеки белег. Нещо се мярна върху лицето й, но той не разбра какво бе то. Тя преглътна, отдръпна се крачка назад, протегна ръка и прокара пръст по най-дълбокия белег, грозната набръчкана кожа отстрани на тялото му, където се бяха забили бивните на глигана — на звяра, който едва не го бе убил. Джак я наблюдаваше, сякаш тя беше змия и той не бе сигурен дали ще се плъзне по него, или ще го ухапе.
Пръстът й бавно се придвижи и дъхът му излезе със свистене. Усещането да бъде докоснат от друго човешко същество за пръв път от детството му, го изпълни с желание да падне на колене. Искаше да отблъсне тази жена — тази непозната, на която не вярваше — по-далече и в същото време искаше да я умолява да не спира.