Обмисляше малкото, което знаеше за тази загадка, когато плисна ледената вода върху лицето си. Остро изписка, щом тя жилна кожата й. Прокара мокрите си ръце през косата и изплакна устата си, използвайки пръст, за да почисти зъбите си. Той имаше четка за зъби в чашката до водната помпа, но не и паста. Никакви продукти. Очевидно не е искал да размени нещо с Дрискол за шампоан. Преди да се запъти към хижата, Харпър се възползва и от другите „придобивки“ на грубия горски живот.
Когато стигна до вратата му, почука, чувствайки се неудобно просто да отвори и да влезе вътре. Джак застана на прага, вече облечен в същата тениска с дълги ръкави. Тя посочи през рамо.
— Навън прилича на зимна приказка.
Той се загледа за миг покрай нея, погледът му омекна.
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
Харпър влезе вътре и той затвори вратата.
— Да. Знам. Имам предвид, че природата е красива, но и сурова. Това ли искаше да кажеш?
— Да.
Джак се извърна.
Докато събуваше ботушите и събличаше якето си, тя забеляза две дълги плоски дъски, подпрени на стената в ъгъла. Докато ги изучаваше, осъзна, че имат ръчно направени „каишки“. Нима той бе измислил своя собствена версия на снегоходки от дълги парчета дърво? Беше удивена. Този човек действително беше невероятно изобретателен и трудолюбив. Почувства се нищожна в сравнение с него, когато осъзна колко далече бе стигнал той, опитвайки се да оцелее.
Той сложи нещо в купата и чашата на масата, а Харпър отиде при него и седна на един от столовете. Джак беше отворил една от консервените кутии с компот от круши и току-що бе добавил и пушена риба на масата. Тя му благодари с усмивка, а той изглеждаше доволен, когато се настани до нея.
— Благодаря ти, Джак. Оценявам гостоприемството ти.
Веждите му направиха онова смешно движение — едната се изви нагоре, а другата надолу. Харпър вече започваше да разбира, че това е изражението, което добиваше, когато се опитваше да осмисли някоя дума, която не знаеше. Нарочно се въздържа да му обясни значението на думата „гостоприемство“. Той очевидно беше много умен и навярно по-начетен, отколкото някои хора, населяващи Хелена Спрингс и водещи напълно успешен живот. Затова щеше да му даде време да си изясни значението на думите, които не знаеше. Или той можеше да я попита.
— Като заговорихме за гостоприемство, надявам се, че няма да имаш нищо против, ако го удължиш още малко. — Хвърли му леко засрамен поглед. — Пикапът ми е затънал под дебел слой лед и аз не съм сигурна, че онези черни пътища дори се разчистват. Доста са отдалечени от града.
Погледът му беше съсредоточен върху крушата, той недоверчиво я помириса, очевидно остана доволен и я пъхна в устата си. Устните му се извиха, докато дъвчеше, а очите му срещнаха нейните. Стомахът на Харпър се сви при вида на искреното удоволствие, изписано върху лицето му. Усмивката му стана по-широка и той изрече с пълна уста:
— Можеш да останеш тук колкото ти е нужно.
— Благодаря.
След като изяде няколко парченца, Харпър се извърна към него, като избърса малко крушов сок от ъгълчето на устата си.
— Джак, когато бяхме навън, ти каза, че си бил див. Знаеш ли, това не е нещо, от което трябва да се срамуваш. Ти не си виновен за начина, по който си отраснал. Направил си това, което е било нужно, за да оцелееш. Повечето хора не биха били способни.
— Оцеляването е най-великото обучение — промърмори той и смръщи вежди.
Заявлението му я смути.
— Обучение? За какво?
Той тръсна глава, сякаш се връщаше в настоящето.
— Какво стана, след като родителите ти умряха?
— С мен? О… израснах в приемни семейства в Мисула.
— Приемни семейства?
— Да — кимна Харпър. — Това е щатска програма за деца, за което няма кой да се грижи. Групови или частни домове.
— Ти в кои от двете си била?
— Ами и в двете. Няколко пъти съм се местила.
Той толкова внимателно се взираше в нея, че тя се размърда притеснено, чувствайки се разголена. Нещо заседна в гърлото й.
— И сега ти работиш в един от тези групови домове?
— Да. Имам предвид на половин работен ден, най-вече да запълня времето си през студените месеци, когато работата ми намалява. Помагам с децата.