— Но работиш и през нощта, когато те спят.
Тя примигна насреща му. Той май нищо не пропускаше, нали?
— Ами, да. — Внезапно се почувства несигурна. — В дома се нуждаят и от работници нощна смяна.
— За да ги гледат, докато спят?
Джак бе наклонил глава, очите му внимателно изучваха изражението й, четяха я. Разгадаваха я по същия начин, по който той отгатваше думите, обичаите и нещата, за които не знаеше нищо, преди да се натъкне на тях в новия свят, който му бе натрапен. Или по-точно му бе натрапен в нейно лице, тъй като постоянно се появяваше неканена в дома му.
— Ти също ли е трябвало да оцеляваш, Харпър? — попита той, сините му очи я пронизваха.
Младата жена преглътна. Винаги бе представяла в по-добра светлина пред приятелите и познатите си времето, прекарано в приемните домове. Но с него усещаше, че не е нужно да го прави. Той я бе нарекъл откровена и тя искаше да бъде такава. Не само с него, но и със себе си. Може би избягването и омаловажаването на това, което беше преживяла през всичките онези години, бяха направили много лоша услуга на духа й.
— Да. Аз също трябваше да оцелявам. По различен начин, но… да.
Очите им се срещнаха и двамата се разбраха без думи.
— Това ли са нещата, които пазиш в себе си? Нещата, за които не разказваш на другите хора?
Харпър кимна и плахо му се усмихна, преди да набоде последното парче круша. Чувстваше се нервна, сякаш всеки миг ще се разплаче. Начинът, по който той я гледаше… като че ли познаваше всеки един от страховете й, от самотните моменти, които беше преживяла, все едно е бил там. Преглътна с усилие крушата. Ако продължаваше да седи тук, емоциите, напиращи в гърдите й, щяха да изригнат навън. Имаха нужда да изригнат. Настояваха да бъдат освободени. Само че не тук… не и докато очите му я пронизваха така.
Тя стана толкова внезапно, че тежкият дървен стол се залюля назад, преди да падне на пода. Лицето му доби изненадано изражение, когато тя улови двете му ръце.
— Ела. Искам да опитам онова нещо, за което ми разказа.
— Кое нещо?
— Да крещиш тайните си на планинските върхове.
Джак я изгледа озадачено, но не се възпротиви, когато тя го поведе към мястото, където кожухът и ботушите му бяха захвърлени на пода до вратата.
Двамата се облякоха, слязоха по стъпалата и отново отидоха зад къщата. Слънцето се бе издигнало високо на небето и сега ледът блестеше в златисто, вместо в сребристобяло. Зимните птички цвърчаха сред дърветата и отвсякъде се разнасяха звуци на капеща вода. На Харпър внезапно й се стори, че се държи глупаво. Свежият въздух я накара да се почувства по-добре, помогна на бушуващите й емоции да се уталожат и сега тя се разколеба. Какво правя?
Но в мига, в който мисълта изникна в главата й, тя зърна един голям камък, стърчащ от снега. Е… защо пък не, по дяволите? Пое дълбоко дъх, стъпи върху камъка с лице към синьо-сивите планини в далечината. За пръв път в съзнанието й се изви вихрушка от емоции, като че ли всяко едно страдание настояваше за освобождение. Тя направи с длани фуния пред устата си и изкрещя:
— Аз съм толкова наранена… и гневна, задето никой в града не пожела да ме осинови и вземе в дома си, когато родителите ми умряха! Понякога искам да се махна далече от този проклет град и никога да не погледна назад!
Изпусна шумна въздишка, вперила поглед във върховете на планините. Представи си, че може да види как дълго сдържаната истина излита с думите като облак от тялото й, за да кацне върху онези тъмни върхове. Обърна се, слезе внимателно от камъка и отиде при Джак, който замислено я гледаше.
— По-добре ли е? — попита той.
Тя пое голяма глътка въздух, гърдите й бързо се повдигаха и спущаха.
— Да. Така мисля. — Замълча. — Да. Ти беше прав. Помага. Чувствам се по-добре…
— Продължавай.
Тя се поколеба за миг, после се изкачи обратно върху камъка и се извърна към планините.
— Понякога мразя Бог, задето ми отне родителите! Аз… — В гърлото й се надигна ридание, но тя се опита да го потисне. — Понякога съжалявам, че и аз не умрях през онази нощ. — Гърлото й се стегна и тя инстинктивно се опита да възпре по-болезнените думи да се излеят от уморената, изгладняла за любов душа, и в същото време се застави да ги изкрещи: — Бях толкова уплашена и самотна!
Това беше всичко, което можеше да стори. Риданието се изтърколи на воля, последвано от тихо изхълцване, докато отчаяно се опитваше да овладее емоциите си. Извърна се отново към Джак, но прекалено бързо, подхлъзна се върху заледения камък, изгуби равновесие и полетя напред.