— Ние не се любихме, но се докосвахме интимно, а това е нещо много специално. Поне за мен — каза тя.
Харпър сведе поглед, така че той не можеше да види очите й, а червенината бе пролазила по-нагоре по шията и сега беше обагрила бузите й. Джак не разбираше защо тя се срамува да говори за това, когато те току-що го бяха направили. Това му се струваше… връщане назад. Още едно правило, което трябва да си обясни.
— За мен също беше специално — каза той. — Искам отново да го направя с теб. И… отново.
Тя се разсмя, щастливо и волно, а очите й сияеха, когато срещна погледа му.
— Аз също. Но първо ме нахрани, Джак. Умирам от глад.
Той се ухили. Това можеше да направи. Можеше да я нахрани. Нищо нямаше да му достави по-голямо щастие.
Прекараха деня, като се редуваха да четат на глас от „Граф Монте Кристо“. Джак четеше бавно, внимателно и спираше, когато стигнеше до дума, която не знаеше. Погледът му няколко пъти се плъзгаше по нея, преди да се опита да я каже на глас. Девет от десет пъти я произнасяше правилно от първия път. Той е умен — не спираше да си мисли Харпър. — Повече от умен. Ако се завърнеше в света, само за няколко седмици щеше много умело да разгадае модерното общество. Докато четяха, той задаваше въпроси, които бяха едновременно вещи — имайки предвид живота, който бе водил — и изключително прозорливи. Джак беше изтъкан от противоположности — див и чувствителен, необразован и проницателен, и безкрайно я очароваше.
Кожата й пламна, когато си спомни какво бяха направили, страстта, която ги бе връхлетяла, докато се целуваха. Никога досега не се бе отдавала с такава самозабавеност на желанието. Откакто бе завършила гимназия, си бе втълпила, че сексът с партньори, които тя си е избрала, и пълният й контрол върху отношенията й с тях бяха ключът към изцелението й. При все това… винаги се бе чувствала… дистанцирана от партньорите си. И емоционално разочарована след това. И сама, както винаги. Затова през последните две години напълно бе зарязала секса. Разбира се, знаеше защо има сексуални задръжки, ала това познание никога не беше променило реакцията й на мъжкото докосване. Досега.
Нещо в това беше толкова… упадъчно. Странно, че точно тази дума й бе дошла на ума в тази оскъдно мебелирана дървена хижа насред гората, лишена от всякакъв лукс и удобства.
Но, да, определението й пасваше. Да лежи тук с него, да докосват голите си кожи на златистата светлина на следобеда, й се струваше най-упадъчното преживяване досега в живота й. Техните тела бяха упадъчни, осъзна младата жена. Те бяха създадени да чувстват по този начин. Това беше откровение.
Харесваше й спонтанната му и неподправена радост, когато я докосваше. Харесваха й прямите му въпроси. Те я възбуждаха. Вълнуваха я.
Джак очевидно нямаше никакъв опит, но имаше нещо удивително еротично да го наблюдава как следва инстинктите си, когато се отнасяше за секс, как докосва тялото й, за да си достави удоволствие. Бих могла да се влюбя в този мъж, каза си тя, ала побърза да пропъди мисълта. Имаше прекалено много въпроси, твърде много несигурност, когато се замислеше как би могла да се получи една връзка с него. И някак си й се струваше… несправедливо да мисли толкова много за собствените си желания, когато ставаше дума за Джак. Животът му беше преминал в лишения и борба и още много трудности — макар и от различен характер — го очакваха в бъдеще. Щеше да бъде предизвикателство, най-малкото, да усвои безбройните неща, на които досега животът не го бе научил.
Ала в момента тези теми бяха прекалено обширни и далечни, за да мисли за тях. В този миг тя беше с Джак, главата му бе наведена над нейната, челото му сбърчено от усилието да се съсредоточи, красивата му уста произнасяше дума, която никога досега не бе изричал. Огънят от печката стопляше стаята, а отвън беше яркият, блестящ и леден свят. Замръзнал. Също като времето през този ден. Имаше нещо толкова болезнено сладко в начина, по който той й се усмихваше така срамежливо, когато тя го заловеше, че я зяпа. В начина, по който консервираните парченца круша го караха да облизва устните си от удоволствие, как целувките му ставаха все по-дръзки, по-опитни, по-възбуждащо възхитителни, колкото повече денят клонеше към своя край.