Двамата извървяха няколкото километра към стария дърварския път, незасенчен от гъстата гора, където телефонът на Харпър имаше обхват. Тя се обади в груповия дом и обясни защо е пропуснала нощната си смяна. После позвъни на Райли и й остави съобщение, защото тя не й вдигна. Замисли се дали да не се обади на агент Галахър, но той не бе оставил съобщение на телефона и тя предположи, че щеше да го направи, ако бе научил нещо ново за родителите й.
Една птичка запя, прелестно чуруликане, което отекна между дърветата, и Харпър се усмихна. Джак улови погледа й и повдигна лице, сви длани около устата си и изимитира птичата песен. Беше толкова точно, че Харпър зяпна от учудване.
— Как го направи?
Той се усмихна и сви рамене.
— Практика. — Замълча за миг. — Щеше ми се да знаех имената на нещата — промърмори той на себе си. — Знам как звучат и какво правят, но не и как се казват.
— Мога да ти помогна за някои — предложи Харпър, — но точно на тази птичка не знам името.
Двамата се връщаха бавно през гората към хижата му, когато се натъкнаха на една червена лисица, която се втренчи за миг в тях с широко отворените си очи и се стрелна в гората. Харпър се усмихна, чудейки се дали не беше майката на онези лисичета, излязла на лов.
— Лисиците се чифтосват за цял живот — отбеляза Харпър.
Това постоянство в тези животни винаги й бе допадало.
— Не всички — поправи я Джак.
Харпър извърна глава.
— Какво? Да, правят го.
Той поклати глава.
— Откъде научи това?
— От една книга.
— Книгата е излъгала. Някои се събират за цял живот. Но не всички. Миналото лято видях един сив лисугер с четири женски. И техните бърлоги бяха в три различни посоки. И този приятел постоянно търчеше от едното до другото място.
— И какво правеше той?
— Чифтосваше се.
— Брей, какъв хитрец!
Джак се засмя с най-открития и искрен смях, който някога бе чувала, и стомахът й се сви.
— Тогава какво трябва да направи лисицата? Как ще различи моногамните лисугери от заклетите ергени?
Джак й хвърли усмивка, очевидно бе отгатнал значението на думите „моногамен“ и „заклет ерген“.
— Всички лисугери трябва да умеят… да се покажат. Защо една женска ще избере точно него? Правят го по различни начини. Птиците пеят или се перчат с перата си. Някои животни ходят важно-важно или танцуват около женската. — Той й хвърли още една игрива усмивка. — Мъжките знаят сто начина да бъдат харесани. Но винаги женската трябва да даде знак дали го е избрала. Дотогава самецът… кръжи наоколо.
Харпър прекрачи един камък, стърчащ от снега.
— В света на хората не е така. Там мъжете вземат това, което искат — промърмори младата жена.
Не възнамеряваше да го казва, но се бе отплеснала и признанието се изтърколи неволно от устата й.
Джак я изгледа с любопитство, после спря и се извърна към нея. Тя също се спря.
— Мен ли имаш предвид?
Тя поклати глава.
— О, не. Моля те, дори не си го и помисляй! Не. Аз…
Пое дълбоко дъх и сетне го изпусна. Гората около тях бе притихнала, дърветата над главите им засенчваха синьото небе. Като че ли бяха в друг свят, някъде, където тя също можеше да бъде различна. Чувстваше, че това място ще опази тайните й. И разбра, че не искаше да има тайни от него. Искаше да го накара да я разбере, да я опознае.
— След като родителите ми умряха, собственичката на първата къща, където ме изпратиха, имаше син тийнейджър. През нощта идваше в моята стая и… ме докосваше.
Джак се втренчи в нея за миг, изражението му помрачня.
— Докосвал те е? Както… аз те докосвах?
Харпър кимна и прехапа устни, опитвайки се да отмести поглед. Вината не беше нейна, тя го знаеше и при все това, господи, защо все още се срамуваше?
— Но… ти си била дете.
Харпър отново кимна.
— Да. Някои хора имат болест, която носят вътре в себе си. Болест на душата им. Онова момче беше от тях.
Той напрегнато я изгледа още за миг и тя сякаш видя как се въртят зъбните колела в мозъка му, за да проумеят думите й.
— Твоите родители не са били там. Ти си била сама.
— Да — въздъхна тя. — Искам да кажа, че би било трудно при всякакви обстоятелства, но, да, когато няма към кого да се обърнеш за… — Тя сведе глава и я разтърси. — Беше… ужасно.
Последната дума замря на устните й и Джак пристъпи напред, макар и нерешително. Вдигна ръце, върху лицето му се изписа неувереност, преди да я вземе в прегръдките си и да я притисне към големите си мускулести гърди, които бяха доказателство, че толкова много пъти бе кървял и страдал. Сам, и то по начин, който тя дори не можеше да си представи, въпреки че отлично познаваше чувството на изоставеност и самота.