Той я притисна силно и тя усети как напрежението напуска тялото и душата й, ако това въобще бе възможно. Да бъде прегръщана… кога за последен път някой я бе държал толкова близо до сърцето си? Не с любовна прегръдка, а просто с единствената цел да й вдъхне утеха? Навярно майка й или баща й. И, о, колко отдавна беше това! Една част от нея искаше да се разплаче заради сладостта на тази прегръдка, заради това колко необходима я чувстваше, макар да не бе осъзнала колко отчаяно се е нуждаела от нея. А друга част се дивеше, че този мъж бе отгатнал, че трябваше да я дари с този знак на човешка съпричастност. Кога за последен път той е бил приласкаван и успокояван, ако изобщо си спомняше? А ако не помнеше, дали това беше инстинктивно действие? По същия начин, както се бе досетил — доста умело — как да й достави удоволствие?
На свой ред тя го притисна към гърдите си, давайки му — надяваше се — същото успокоение, с което той я даряваше.
След минута младата жена се отдръпна, наклони глава и го погледна.
— Благодаря ти.
Той кимна и я пусна, тя тутакси усети загубата на топлината на тялото му и отново закопня да се сгуши в силните му, вдъхващи сигурност обятия.
— Мислиш ли, че някога ще мога да бъда нормален?
Харпър извърна глава и го видя, че се взира в далечината, в посока на Хелена Спрингс. Цивилизацията.
— Разбира се, че можеш да бъдеш нормален, Джак! Ти вече си нормален. Ще е нужно да се нагодиш да живееш сред хората, да се приспособиш към обществото, но не мисля, че ще ти отнеме много дълго време.
Той я погледна, лицето му излъчваше такава уязвимост, че сърцето й се сви. Ако искаше, Джак можеше да прикрива чувствата си, но господи, когато не се опитваше, имаше толкова открито изражение, всяка мисъл се отразяваше върху прекрасното му лице.
— Ти вярваш в мен.
— Да. — Тя стисна ръката му. — Аз вярвам в теб.
— Аз също вярвам в теб.
Тя се засмя, а той се усмихна, сякаш нейният смях му доставяше радост. Макар че думите му наистина я накараха да се чувства силна. Той имаше вътрешни и външни рани, с които трябваше да живее, тя също. Но и двамата щяха да се приспособят, да ги преодолеят, да заякнат душевно и физически и да продължат напред. В този момент Харпър вярваше в това с всяка фибра на съществото си.
Усмивката на Джак помръкна и тя съзря тревога в очите му.
— Не знам откъде да започна.
— Аз ще ти помогна.
Мислите й запрепускаха. Като за начало той се нуждаеше от документ за самоличност. Беше сигурна, че агент Галахър можеше да помогне с това. Освен това имаше нужда… Възпря хаотичните мисли. Джак се нуждаеше от помощ, напътствия, да, и тя тепърва трябваше да реши доколко голяма роля щеше да играе в това, но при всички случаи можеше да му посочи правилната посока. Вярваше, че оттам насетне той можеше сам да продължи. Тя говореше съвсем сериозно, когато заяви, че вярва в него.
— Аз ще ти помогна да помогнеш на себе си. Можеш да се справиш с всичко, след като знаеш откъде да започнеш.
Същите тревога и уязвимост се появиха върху лицето му.
Харпър спря, наведе се и измъкна дълъг клон изпод заледения сняг. Огъна го във форма на окръжност и даде знак на Джак да се наведе. Той го направи с любопитно изражение и напрегнат поглед. Диханията им се смесиха, помежду им прехвърчаха искри, както се случваше всеки път, когато се намираха толкова близо един до друг, и тя постави импровизираната корона върху главата му.
— Ето — подхвана с леко запъване. — Аз, Харпър Уорд, от този ден нататък те обявявам за крал на Собствената ти съдба. Пожелавам ти да управляваш поданиците си със справедливост, доброта и… търпение.
Той се изправи в цял ръст, свали короната от главата си и я задържа върху нейната.
— И аз, Джак, от днес нататък те обявявам за кралица на Собствената ти съдба. Бъди добра с поданиците си.
Той й се усмихна малко свенливо и Харпър се засмя, когато той сложи „короната“ върху главата й.
Отново взе ръцете му в своите и двамата закрачиха ръка за ръка през заснежената гора. Тя нямаше представа какво им готви бъдещето. За него. За нея. Но никога не се бе чувствала толкова… обгърната отвсякъде. В този момент, насред белотата на ледената зима, тя не чувстваше никакъв студ. Защото нито Харпър, нито Джак щяха да посрещнат сами това, което им предстоеше.