Глава 33
Бялата кола, която бе видял, че стои паркирана до къщата на Дрискол, беше изчезнала, което означаваше, че и Дрискол го няма. Джак наблюдава няколко минути къщата откъм слабо осветената гора, за да се увери, че няма да види движение зад някой от мръсните прозорци. Погледът му се отмести към дърветата и той присви очи на светлината, докато се взираше по-внимателно в клоните, търсейки онова малко проблясване на нещо, чието място не беше тук. Не го видя, но денят беше мрачен и облачен и той не беше сигурен, че ще различи камерата, дори и да имаше такава.
Налагаше се да рискува.
Беше прекарал последните няколко дни, припомняйки си нещата, които му беше казала червенокосата жена, усещанията и въпросите, които тя бе събудила в него. Имаше чувството, че тя го лъжеше, но не познаваше достатъчно добре света, за да го проумее. Но инстинктът му подсказваше, че всичко водеше към Айзак Дрискол.
Айзак Дрискол беше единственият източник на информация за Джак. Айзак Дрискол беше единственият, който му обясняваше какво се случваше в света отвъд гората — кое беше безопасно и кое не, от кого и какво да се пази и да стои по-далече. Той беше дал на Джак подслон, топлина, за да има къде да се приюти.
Ами ако Айзак Дрискол беше луд?
Ами ако той лъжеше?
Но защо ще го прави? Джак не можеше да отгатне причината и се зачуди дали само това, че си задаваше този въпрос, не означаваше, че лудият беше той? Не смяташе така.
Той бе обмислял и преди дали да не се опита да отиде до града, колкото и далече да е от тук, колкото и дни или седмици да му отнеме вървенето. Старият му страх от врага, който убиваше децата, вече би трябвало да е останал зад гърба му. Джак вече не беше дете. Той беше мъж. Тялото му беше яко и мускулесто. Знаеше как да си служи с оръжие. Можеше да се бори. Можеше да убива, ако се наложи.
Ала винаги когато го бяха спохождали подобни мисли, той се бе разубеждавал. Въпреки че беше самотен, намираше някакво спокойствие в своя живот и му се струваше, че няма основателна причина да загърби всичко, което познаваше, за да попадне в един свят, в който се води война. Той все още се бореше и се опитваше да оцелее, защото природата винаги може да те изненада, но се бе научил да се подготвя за зимите, колкото може по-добре и беше господар в своя малък свят. Защо да рискува?
Но сега…
Сега нещата се бяха променили и Джак трябваше да знае.
Той се движеше бързо от едно дърво към следващото, като вълк сред сенките, докато продължаваше да търси камери или какъвто и било необичаен предмет, нещо, което никога досега не беше търсил, когато бе идвал тук, за да се срещне с Дрискол. След като дълго наблюдава къщата, Джак нахлузи плоските обувки и се запъти през снега, сякаш беше дошъл да размени нещо. Не мислеше, че Дрискол си е у дома, но предпочиташе да е сигурен, преди да проникне в хижата му.
В торбата, която беше преметната на гърба му, имаше шапка, ушита от мека заешка кожа, и щеше да каже на Дрискол, че иска да я смени за кибрит, ако мъжът си беше у дома.
Стъпваше настрани, докато изкачваше стъпалата, не свали плоските си обувки, за да не остави отпечатъци. Почука на вратата, облечените му в ръкавици ръце приглушиха звука, но не чак толкова, че Дрискол да не може да го чуе. Джак изчака още малко, преди отново да почука, за да бъде сигурен. Когато отново никой не отговори, натисна дръжката, но вратата беше заключена. Остана така около минута, опитвайки се да измисли как да отвори вратата, без да я разбива. Не му хрумна нищо, затова се спусна обратно по стъпалата и заобиколи къщата, като пътьом опитваше всеки прозорец. Вторият страничен прозорец поддаде, когато Джак го бутна по-силно.
— Да — промърмори той, развърза обувките и ги остави на земята.
След минута вече стоеше във всекидневната на Дрискол.
Разходи се из стаята, без да издава никакъв звук. Знаеше как да бъде тих и бърз. Животът му зависеше от това. В голямата стая нямаше никой и кухненската ниша беше празна. Джак издиша дълбоко и се озърна. Всичко изглеждаше така, както винаги, когато бе идвал тук за размяна. С изключение на… той зърна купчина тетрадки върху малката маса до единствения стол. Отвори най-горната и оттам се изплъзнаха няколко снимки и паднаха на пода. Джак започна да сваля ръкавиците си от еленова кожа, когато изведнъж се спря, лицето, което гледаше насреща му отдясно на крака му… беше познато. Беше го виждал и преди да се взира в него от гладката и бистра водна повърхност. Освен това познаваше дрехите. В момента беше облечен с тях. Смаян, младият мъж се наведе и посегна към снимката, обърна другите и застина, когато видя, че той беше на всичките.