Бавно се изправи, преглеждайки снимките, в главата му сякаш започнаха да жужат буболечки и кожата му изстина. На една от снимките той влачеше елен през гората, оставяйки дълга кървава диря след себе си, на друга седеше на скала на брега на реката и почистваше люспите на една риба. Преглеждаше ги все по-бързо, примигвайки удивено. Те го връщаха назад във времето, когато беше малко момче, все още със същите дънки, с които беше облечен в нощта, когато го бяха взели и се бе събудил на ръба на скалата. Пъп се виждаше на повечето. Дрискол бе знаел, че той не е див звяр. Знаел е, че принадлежи на Джак. Беше го убил нарочно.
Джак стисна снимките, дълбоко объркан и разтърсван от гняв. Захвърли ги настрани и зачете най-горния дневник от купчината… за опосума, елена и вълка. Всички дневници бяха едни и същи. Прочете няколко бележки от тях и в гърлото му заседна корава буца. Натика снимките в джоба си — те бяха негови, доказателство за всичко, което бе направил, за да оцелее. Докато ги гледаше, се връщаше към онези отдавна отминали времена и му се завиваше свят. Повдигаше му се.
Остави дневниците на мястото им, после се изправи, сграбчил косата си с ръце. Дрискол го бе наблюдавал. Беше го наблюдавал и не му беше помогнал. Усети как в гърлото му се надига животински рев, но той го преглътна, застави се да остане неподвижен, вместо да изпотроши всичко в къщата на парчета, да изпочупи мебелите, да…
Чу шум откъм спалнята и приклекна, от гърлото му се изтръгна ниско ръмжене, прекалено тихо, за да бъде чуто. Извърна глава, наостри уши, подуши въздуха.
Изпусна бавно дъх. Само шумолене на птица в близката далечина.
Изправи се бавно и отиде в спалнята със сковани крака, като дънери на дървета. Стаята беше празна. Джак пристъпи до скрина и започна да отваря чекмеджетата едно по едно, търсейки нещо, без да знае какво точно. Отвори и чекмеджето на шкафчето до леглото. Вътре имаше лист хартия, върху който бяха нарисувани някакви форми… три квадрата, две кръстчета, вълниста линия и отдолу се виждаше някаква дума, която той не знаеше. Смяташе, че знае какво означава тази рисунка, но в момента не искаше да мисли за това, въпреки че в гърлото му отново се надигна онази горчилка и пак му се догади.
До картата имаше малко листче хартия, на което най-отгоре бе написано „Закусвалнята на Пег“. По-надолу бяха изброени яйца и бекон и до всяко се виждаше цената. „Закусвалнята на Пег“? Нима закусвалните работеха по време на война?
На Джак не му се вярваше.
Затвори чекмеджето толкова силно, че малкото шкафче едва не се прекатури.
Младият мъж огледа стаята, опитвайки се да разбере поне нещо, когато забеляза окачената над скрина на Дрискол картина, тази, за която той постоянно дърдореше. Джак си припомни очите му и как те се бяха изпълнили с толкова голямо… вълнение. Бавно се приближи и застана пред нея, вече пораснал и възмъжал, за разлика от последния път, когато я бе видял. Тогава беше малко момче, не много по-високо от скрина.
Погледът му се отмести към воюващите мъже, които стискаха копия, щитове и… лъкове и стрели. Какво му бе казал Дрискол преди толкова много време?
Оцеляването е най-великото обучение.
Мозъкът му отново зажужа, той не можеше да улови мислите си. Отново се озърна, но не видя нищо друго. Но и това, което вече бе видял, му беше достатъчно. Достатъчно, за да му подскаже, че тук ставаше нещо ужасно. Нещо, което щеше да преобърне целия му свят с краката надолу.
Отново.
Напусна къщата по същия начин, по който бе влязъл, затвори прозореца зад себе си и пое към шосето. Досега винаги бе стоял по-далече от него, защото така му бе казал Дрискол. Дрискол му бе казал много неща. Прекалено много. Главата го болеше, цялото тяло го сърбеше, но той пренебрегна чувствата, загърна се по-плътно с тежкия кожух и продължи да върви. Стигна до някакъв път и пое по него, вървя с часове, докато не стигна до друг път и след това до още един. Не го задминаха никакви коли, но той беше готов да се скрие, ако се бяха появили.
Третият път го отведе до едно по-голямо шосе, направено от нещо твърдо. Опря плоските си обувки на едно дърво и се скри зад ствола му, докато някаква кола приближаваше. Показа се отново чак когато колата се превърна в малка точка в далечината. Отново закрачи, криейки се всеки път, когато чуеше шум от приближаваща кола, и се показваше, след като отминеше.
Не след дълго колите започнаха да се появяват на всеки няколко минути и Джак зърна зад хълма да надничат върховете на високи сгради.