Беше гладен и жаден, беше вървял с часове, но продължи да крачи към сградите с разтуптяно сърце, сякаш вървеше към смъртта си. И може би наистина бе така. Имаше чувството, че душата му умира с всяка крачка, с всяка кола, която профучаваше покрай него, а шофьорите изобщо не изглеждаха уплашени, дори се смееха.
Когато Джак навлезе в Хелена Спрингс, вече беше привечер, светлините на града примигваха и ярко светеха. Той се зачуди дали не сънува. Дали не е заспал на брега на реката под сгряващите лъчи на слънцето и когато по-късно се събуди, Пъп ще близне лицето му, подсказвайки му, че е време за лов.
Хелена Спрингс, повтори той наум, когато прочете табелата. Звучеше като нещо, което отдавна бе познават, но не беше сигурен. Той бе живял в Мисула заедно с неговата бака. А Мисула беше в Монтана. А Монтана беше в Съединените щати.
А Съединените щати бяха в… света. Това беше всичко, което знаеше. Неговата бака веднъж му бе дала глобус и той беше научил, че на света имаше и други места, знаеше, че земята е кръгла, но останалото не помнеше.
Мушна се в един тъмен вход, гледайки към отсрещната страна на улицата, където над сграда висеше надпис със същото име, както върху листчето хартия в дома на Дрискол: „Закусвалнята на Пег“. Вътре беше ярко осветено и една жена с розова рокля и престилка стоеше зад тезгяха и наливаше нещо на хората, застанали пред нея. Отстрани се виждаше стъклена витрина, пълна с… пайове. Очите му бавно се местеха, зрението му се замъгли. Край една от масите до прозореца седеше майка с малко момче, което пъхаше някаква храна в устата си. Хамбургер. Знаеше какво е това — спомняше си, че и той бе ял — и макар че главата му се маеше, тялото му се бунтуваше и стомахът му шумно изкъркори. Майката на момчето се усмихна на нещо, което то току-що бе казало, взе своя сандвич и отхапа от него.
Джак беше гладен. Гладен, наранен и самотен.
Изплашен. Объркан.
Някакъв звук заклокочи в гърлото на Джак, какъвто никога досега не бе издавал.
Една двойка мина покрай закусвалнята, държаха се за ръце и разговаряха, мъжът отметна глава назад и се засмя на нещо, което жената каза.
Нямаше никаква война.
Никакъв враг.
Това беше тих град в една мирна, спокойна вечер.
Джак го бяха излъгали.
Измамили.
Защо, защо, защо?
Светът започна да се върти.
Той се свлече на земята, обхвана главата си ръце и тялото му се разтресе. Всичко е било лъжа.
Глава 34
Джак беше изпълнен със спираща дъха смесица от щастие и страх. Имаше до себе си човек, на когото да вярва, пред когото може би щеше да успее да се разкрие. Може би не за всичко, но за повечето. Грижовен и добър човек, една жена, която заставяше сърцето му да тупти по-силно в гърдите и караше кръвта му да тече по-бързо във вените. Една жена, която желаеше без остатък.
Не искаше някой да узнае всички ужасни неща, през които беше преминал, за да оцелее, но можеше да й разкаже за повечето. Макар че той се бе опитал да забрави някои части, потръпваше само при спомена за тях, който понякога се появяваше, без да пита. Боеше се, че Харпър ще бъде… отвратена, ако узнаеше всичко, което бе сторил, за да оживее, но в същото време се боеше, че тя щеше да си помисли, че е бил много глупаво дете, щом като е бил измамен по този начин. Целият му живот е бил една лъжа и той все още не проумяваше защо.
Дали щеше някога да узнае, след като Дрискол вече бе мъртъв? Имаше ли значение? Той беше такъв, какъвто е. Това беше всичко.
Харпър стоеше пред огъня и разтриваше длани, за да ги стопли. Погледът му се спусна по тялото й и той се изпълни с желание да събуе бикините й, да коленичи зад нея и да пъхне език между краката й от тази поза. Дали щеше да му позволи? Дали коленете й ще се разтреперят? Дали тя отново ще го докосне, както преди? Искаше да я накара да трепери и отново да изкрещи името му. Самците показваха какво искат и чакаха женската да им даде знак, че и тя го иска. Но как един мъж питаше за нещо такова? Думите му я бяха накарали да се изчерви преди и той все още не беше сигурен защо, но не мислеше, че беше правилно да я пита за това.
Дали просто трябваше да… я докосне? Дали ще й хареса?
При животните беше по-лесно, отколкото при хората.
Тя се обърна, усмихна му се през рамо и очите й се разшириха, когато улови погледа му и прочете мислите върху лицето му. Тихият звук от стъпки в снега привлече вниманието му, почти безшумен, но приближаващ. Джак се извърна от Харпър и се придвижи към вратата. Заслуша се. Чакайки миризмата. Звукът се чу още по-близо, после някой се изкачи по стъпалата на хижата му. Мъж. Последва почукване.