Джак се напрегна, от гърлото му се надигна ръмжене. Когато видя, че Харпър го гледа, той рязко затвори уста и отпусна тяло.
Пристъпи по-близо до вратата, когато един мъжки глас се провикна:
— Лукас, аз съм агент Галахър.
Лукас.
Почти бе забравил това име.
Намръщи се, отиде до прозореца и надникна през него. Мъжът беше застанал отстрани на вратата, облечен с дебело пухкаво яке и обут с ботуши с обърната навън кожа по горния ръб от някакво животно, което Джак никога не беше виждал в природата. Нямаше оръжие и… нито дори кола, което означаваше, че беше дошъл пеша до тук.
— Можеш да му имаш доверие, Джак — обади се Харпър, приближи се, застана зад него и сложи ръка върху неговата. — Аз му имам.
Той осъзна колко напрегнато беше тялото му, затова само кимна, когато срещна очите й. Щом отвори вратата, погледът на агента тутакси се стрелна към Харпър. Мъжът облекчено въздъхна.
— Слава богу, ти си тук. — Погледна към Джак. — Може ли да вляза?
Джак отвори по-широко вратата, агентът влезе и огледа хижата, докато сваляше дебелото си яке.
— Тревожех се за теб — рече Галахър, като се обърна отново към Харпър, хвърляйки към Джак поглед, който той знаеше, че означава, че агентът изобщо не му вярва.
Джак можеше да разбере това, но не му се нравеше, задето този мъж се тревожи за жената, която той вече смяташе за своя. Искаше това да бъде само негова работа.
— Аз съм добре — увери го Харпър, пое якето му и го закачи на куката на стената до своето. На Джак му бе приятно, че тя вече познаваше неговия дом, че се държи така, все едно живееше тук. — Търсили ли сте ме?
— Да. Обадих ти се няколко пъти. Когато не отговори, започнах да се тревожа. И тогава си спомних, че ми каза, че смяташ да дойдеш тук.
Харпър се намръщи.
— О, не съм видяла, че имам пропуснати обаждания. Тук обхватът постоянно се губи.
Агентът изгледа Джак с поглед, в който имаше нещо, което Джак не знаеше как да назове. Макар че не беше добър поглед. Той казваше на Джак, че агентът се бе чудил дали Джак не е наранил Харпър и е дошъл тук, за да я спаси, ако се нуждаеше от спасяване. Докато бяха в сградата на шерифа, Джак си бе помислил, че мъжът има добри очи, но сега той никак не му харесваше.
— Изглежда, съм се провалила в работата, за която поискахте помощта ми, ако сам сте дошли с кола до тук — рече Харпър, местейки поглед между агента и Джак с нервна усмивка на лицето, сякаш искаше двамата да са приятели.
Агентът кратко се засмя.
— Не, всичко е наред. Разбирам защо си останала тук. Помолих помощник-шерифа да ме докара до близкия път, а после вървях пеша. Цялата гора е заледена като в приказка.
— О! — Харпър отново се намръщи. — Много съжалявам, че се е наложило да идвате чак до тук заради мен. Благодаря ви за загрижеността. — Погледна към Джак. — Но наистина, аз съм добре.
Тя му се усмихна, а после се изчерви.
Джак погледна агента, надявайки се, че е видял това и е разбрал какво означава.
— Всъщност се радвам, че ме докараха до тук. — Той се усмихна леко на Джак. — Или по-скоро, че повървях до тук. И без това исках да поговоря с теб. Натъкнах се на някои неща, които мисля, че трябва да знаеш. И се надявам, че ще ми отговориш на още няколко въпроса.
— Защо не седнем? — намеси се Харпър и поведе агента към масата на Джак.
Той ги наблюдава около минута, докато Харпър се погрижи агентът да се настани удобно на един от столовете. Точно там Джак бе седял с Харпър и сега усети как нещо странно забълбука в гърдите му. Не, не беше бълбукане… но… мразеше, че дори на себе си не можеше да обясни какво изпитва във всеки един момент. Навярно, ако можеше да изрази с думи как се чувства, щеше да се справи с всичко това. Ала сега имаше само чувства. Нищо друго.
След като и двамата седнаха, Джак отиде бавно до масата и се присъедини към тях. Агентът го наблюдаваше, изражението на лицето му не беше злобно и Джак също впери поглед в него. Знаеше, че ако друг мъж се взира в него, той не бива първи да отмества поглед, иначе това щеше да е признак на страх. Виждаше, че агентът също го знаеше.
— Лукас…
Харпър прочисти гърлото си и погледна към Джак.
— Пропускам ли нещо тук?
Джак въздъхна. Той беше казал името си на Харпър и не искаше тя да лъже заради него.
— Аз излъгах за името си. Казвам се Джак. Но наистина не знам фамилното си име.
Агентът наклони глава.
— Защо ми каза фалшиво име?
— Не знаех дали мога да ви вярвам.