Едва след като се изкъпа, реши да отвори куфарчето на Баграт Баладзе, за да види за какво си бе навлякъл толкова главоболия. Вътре лежеше кафяв картонен плик, същият като толкова много други. Имаше уморения излинял вид, който идва с отлитането на годините, и руските букви по него бяха избледнели. Печатът беше още цял. Вермюлен щеше да се зарадва на това. Обаче Карвър не можеше да си представи какво се надява да намери в тази тъжна бюрократична реликва от съветската епоха.
Не че в този момент го интересуваше. Цялото му внимание беше насочено към Алекс. Огледа се в огледалото. Като се има предвид през какво беше минал току–що, съвсем не изглеждаше зле. Сигурно беше, че е много по-добре, отколкото последния път, когато го беше видяла. Облече сакото, оправи яката на ризата и изпита радостната възбуда на дете, което няма търпение да отвори подаръците си в коледното утро.
Погледна си часовника.
Точно седем.
Представлението можеше да започне.
74.
Барът започваше веднага вдясно от хотелското фоайе и пред влезлия се откриваше голямо, пълно с въздух и боядисано в бяло пространство. Карвър забеляза двамата мъже, седнали във фоайето. Друг стоеше до входа, а четвърти се беше подпрял прекалено небрежно на дървения плот на бара. Беше черен, с размерите на гардероб. Карвър осъзна, че това е Редин, мъжът от венецианската снимка. Вермюлен беше пренебрегнал указанията му и бе изпратил бияч, за да бди над неговата куриерка и пакета, който трябваше да вземе. Карвър очакваше точно това.
Алекс също беше вътре, седеше на меко бяло кресло до масичка за двама. На нея имаше букетче от жълти цветя в малка стъклена ваза. Чакаше го.
Той имаше няколко секунди на разположение, за да се спре на входа и да й се възхити, преди тя да го забележи. Изглеждаше прекрасно. Не защото носеше нещо кой знае колко модно, а просто защото беше жената, която той обичаше.
Загриза го мисълта, че нещо не е наред. Обаче тя бързо изчезна, когато, чула приближаващите се стъпки, Алекс вдигна очи и за секунда на лицето й се изписа… ужас. Шок. Сякаш бе видяла призрак. Сякаш не се радваше, че го вижда, а напротив, изпитваше ужас.
Тя се усмихна насила.
Карвър и преди я беше виждал да играе роля. Беше я виждал да се преструва и лицемерничи, но никога не бе виждал нещо толкова фалшиво като нейната усмивка.
Той нямаше време да осмисли това, защото тя става и го прегърна като стар приятел, опря бузи до двете му страни и прошепна:
— Имам микрофон.
После седнаха. Карвър не знаеше какво ще стане, когато двамата най-накрая се срещнат, но в никакъв случай не беше очаквал тази ужасна неловкост, почти неудобство, и напрежението, което изпълваше въздуха.
— Е… Наталия — той подчерта това име, защото знаеше, че сигурно Вермюлен подслушва някъде, — какъв е животът с генерал? Надявам се, че не те съсипва от работа.
— Не, не може да се каже… Всъщност аз вече не работя за Кърт.
— Така ли? Да не те е уволнил? — Нямаше нужда да крие хитроватата усмивка, нито да смекчава лукавия си тон.
— Не — отговори тя, но следващите думи бяха казани толкова тихо, че едва се разбираха. — Той се ожени за мен.
— Моля?
— Сега се казвам Наталия Вермюлен — веселият й глас беше в пълно противоречие с отчаянието в очите. — Оженихме се днес следобед… при кмета на Антиб.
Карвър почувства, че му се гади. Сякаш някой беше забил вилица в червата му и сега ги въртеше насам–натам като макарони. Но се налагаше да бъде Кени Уинтър, хитрият крадец, на когото нямаше да му пука дали някакъв янки, макар и генерал, е бил толкова малоумен да се ожени за своята секретарка само за да може да й свали гащите.
— Честито, любов моя — каза той и огледа пръстена. — Чудесен камък.