Той рискуваше, но тя изглежда не беше склонна да възразява. Излезе прав. Всемогъщата заместник–директорка не можеше да се оплаква.
— Две — обяви тя. — Една в централен Белград, а другата близо до минния басейн Трепча. Това е най-ценният източник на природни ресурси в Югославия. Там се произвеждат цинк, олово, мед, злато и сребро — естествена мишена за икономически саботаж.
Грентъм кимна, сякаш искаше да потвърди, че изборът на място е логичен. Той не си направи труда да попита как така КГБ знае местоположението на оръжия, които според военните и правителствените кръгове са в неизвестност. Не го направи, защото нямаше нужда от уроци как се крият тайни от политическото ръководство на службите.
— Къде се намират рудниците?
— В Косово — обясни Грентъм, преди Жуковская да успее да отвори уста.
— Където според Вермюлен ислямистите се готвят да започнат гражданска война. Боже, нима тази откачалка е решила да ги унищожи с атомна бомба? Това ще бъде началото на война.
— Аз лично не бих направила нещо толкова очевидно… — подхвърли Жуковская.
Грентъм я погледна въпросително.
— Операция под чуждо знаме?
— Да — кимна тя. — Така е много по-добре, защото по-лесно можеш да накараш световната общественост да мисли, че бомбата е била в ръцете на терористите. Ние мислим по един и същи начин. Но дали и Вермюлен мисли така? Той има опит в разузнаването… Да, твърде е възможно. Обаче как можем да го спрем? Това е въпросът.
— Закарайте ме в Трепча. Това е единствената следа, която имаме. Ще видя какво мога да направя.
— Сам? — попита Жуковская.
— Остана ли ви някой, когото можете да повикате?
80.
Прикритието й беше проработило много добре. Алекс Петрова беше обучен оперативен работник, който прелъстяваше, мамеше и дори убиваше опасни мъже. Обаче Наталия Вермюлен беше невинна секретарка, току–що омъжила се за своя началник, и нейният нов съпруг имаше задължението да се грижи за нейната безопасност, а не да я излага на рискове. Затова не възрази, когато докато още бяха в леглото, тя с глава на неговите гърди и ръка отпусната на рамото му, а отразените от морето лъчи на ранното утринно слънце играеха по стените на главната спалня, той обяви:
— Довечера не можеш да дойдеш с нас.
— Разбирам. Само че… искам да съм с теб. Просто не мога другояче.
Очите й се насълзиха. Докато с примигване разнесе сълзите, тя осъзна, че поне те бяха истински. Наистина й се плачеше, макар да лъжеше за причината.
Той почувства трепкането на миглите й по своята кожа.
— Няма нищо — каза, прегърна я и притисна тялото й към своето. — Аз мислих много какво трябва да направя. Дойдоха ми няколко щури идеи, но онова, което сега планирам, ще бъде много по-просто и безопасно.
Тя усети, че той подрежда мислите си, събирайки смелост да заговори, както правят мъжете, когато се готвят да кажат нещо лично. Разкритие, което щеше да ги остави разголени и раними.
Гласът му беше одрезгавял от чувства, когато каза:
— Сега, когато те намерих, отново имам за какво да живея. Мисля, че за известно време бях изгубил това усещане. Това се отрази на начина ми на мислене, дори ме докара до лека лудост. Но не сега. Има нещо, което трябва да свърша, нещо, което е важно. Но те обичам твърде много, за да поемам глупави рискове… — Той се усмихна, за да разведри малко обстановката, и я погледна в очите, щом тя повдигна глава. — Само рискове, които си заслужават.
— Плаша се, когато не знам какво може да стане с теб — каза тя.
— Така се получава, когато се омъжваш за войник, макар и от запаса. Наистина е трудно да стоиш вкъщи и да не знаеш дали любимият човек е жив или мъртъв.
— Как се справяше Ейми с това?
— Не знам. Когато заминах за Виетнам, ние бяхме още деца. Тя току–що бе навършила двадесет и една, отпразнува рождения си ден точно преди да се кача на кораба. През всичките тези години толкова често оставаше сама. Обаче знаеш ли какво? Нито веднъж не се оплака… О, Боже, не исках да кажа… не ви сравнявам.