Тя стисна лекичко рамото му, за да го успокои.
— Не се тревожи, аз споменах Ейми. Харесва ми, че си спомняш за нея с любов. Това доказва, че си добър човек.
Вермюлен премести тежестта си. Ръката, която я беше обгърнала грижовно, сега я претърколи от гърдите му на гръб и той се премести върху нея. Краката му разтвориха бедрата й с такава сила, че дори да беше искала да се противи, нямаше да успее. Затова сключи нозе около кръста му и го придърпа към себе си.
Когато започнаха да правят любов, тя се усмихваше. Щастието й беше толкова истинско, колкото и сълзите, но причината отново не беше тази, която Вермюлен би предположил.
Тази нощ той щеше да я остави сама на яхтата. Може би тогава щеше да се появи възможност да избяга.
81.
Карвър бъркаше. Грентъм имаше хора, които можеше да повика. Всъщност се налагаше да го направи. Вече не можеше да се надява да проведе тази операция в пълна тайна, защото залогът стана прекалено висок. Но щом се налагаше да даде разгласа, поне щеше да го направи много дискретно. Като всички висши офицери в М16 той имаше близки връзки със своите колеги от ЦРУ. Когато Карвър се качи горе, за да си събере багажа, Грентъм излезе на чист въздух, за да обмисли възможностите пред себе си. Имаше нужда от човек, на когото можеше да се довери, за да му се обади неофициално.
Тед Яворски подскочи в съня си, когато телефонът на нощното шкафче започна да звъни. Ръката му се стрелна изпод завивката и започна да опипва за слушалката. Той присви очи, за да разчете името на звънящия, и след това измърмори:
— Здравей, Джек… имаш ли представа кое време е тук?
— Малко след четири. Но работата не търпи отлагане. Линията обезопасена ли е?
— Разбира се. За какво, по дяволите, става въпрос?
— Получихме информация… по точно попаднахме на нея, за един от вашите — бивш генерал от армията. Кърт Вермюлен.
Яворски се надигна от леглото, защото реши, че е по-разумно да говори от някое по-уединено място. Затова сложи ръка на микрофона и прошепна на жена си:
— Всичко е наред. Заспивай.
— Ааа… каква информация? — попита той своя събеседник.
— Доста е сложно, но като теглим чертата, снощи Вермюлен се сдоби с документ, в който са посочени точното местоположение и пусковите кодове за повече от сто съветски атомни бомби.
— Какво каза?
— Нали си чувал за легендарните изчезнали съветски куфарни бомби? Излиза, че не е било легенда. Те наистина са разпръснати из цял свят. Вермюлен знае къде да ги търси и ние смятаме, че точно това ще направи през следващите двадесет и четири часа.
Яворски се спря като истукан в коридора и подсвирна с уста.
— Боже мили, значи тя е била права…
— Моля?
— Един човек тук каза… — отговори Яворски и отново закрачи. — С една дума, не е напълно изненадващо за нас.
Гласът на Грентъм прозвуча леко раздразнен:
— Значи знаете и за Макейб?
— Е, сега ме изненада.
— Уейлън Макейб. Тексаски богаташ, християнин фундаменталист.
— А, да, чувал съм името му. Та какво за него? — Яворски вече беше в кабинета си. Той се тръшна на стола зад бюрото, докато Грентъм му обясняваше.
— Не зная точно. Но каквото и да е намислил Вермюлен, Макейб му помага. В момента Вермюлен е някъде из Адриатическо море с яхтата на Макейб и ние смятаме, че е поел към Косово. Една от бомбите е заложена там.
— Откъде знаеш?
— От приятели в Москва. Излиза, че това е била операция на КГБ. Някои от техните хора знаят къде са разположени шибаните бомби. Обзалагам се, че имат копие от списъка, обаче не са посмели да предадат информацията дори на своето собствено правителство. Не е зле да подшушнеш на Белия дом за това. Някой да се обади в Кремъл, за да накарат началниците във ФСБ да предадат списъка. Подскажете им, че това е последната им възможност да го направят скрито–покрито, защото в противен случай ще съобщите на медиите. Трябва да го получите. Като стана дума, ние също искаме да го видим. Определено останах с впечатлението, че нашите страни са осеяни с бомби.
— Дааа… — отговори разсеяно Яворски, докато стискаше гумена топка в ръката си.
— Звучиш твърде безгрижно въпреки новината, която ти съобщих — отбеляза Грентъм.