— О, не. Джек, достатъчно загрижен съм, повярвай ми. Но онова, което ми каза, не беше твърде изненадващо.
— Какво? Вече си знаел какво става?
— Донякъде…
— И кога точно възнамеряваше да съобщиш на своя най-близък съюзник за опасността, пред която и двете ни страни са изправени?
— След като науча точно каква е опасността.
— Е, сега вече знаеш.
— Да, вече знаем, и със сигурност ще направим нещо по въпроса.
— Да ми пишеш — саркастично подхвърли Грентъм.
— Джек, не се тревожи. Денят едва започва, но ние двамата ще трябва да си поговорим доста. Да, наистина доста, преди всичко да свърши.
Яворски приключи разговора и веднага след това започна да набира някакъв телефонен номер. Държането му вече изобщо не беше толкова нехайно.
Щеше да се съмне след повече от час, когато Кейди Джоунс пристигна във военновъздушната база „Андрюс“. Бяха я събудили поредица силни и решителни почуквания по вратата на хотелската й стая във Вашингтон. Тя стана от леглото и залитна към нея. През шпионката видя мъж във военна униформа. Без да сваля веригата, открехна вратата.
— Какво има? — сънено измърмори.
— Д-р Катлийн Даян Джоунс?
— Аха… а вие кой сте?
Мъжът доближи личната си карта до очите й, където пишеше, че е капитан от корпуса на морската пехота.
— Госпожо, мога ли да вляза?
Кейди се поколеба, ръката й замря над веригата, защото не беше сигурна дали може да се довери на непознат, макар да носеше униформа. Обаче личната му карта изглеждаше съвсем редовна. Тя отвори и отстъпи навътре в стаята, а подозрителността й беше заменена от неудобството чужд човек да я види неподходящо облечена, чорлава и без грим. А на всичко отгоре и стаята й беше кочина.
— Благодаря, госпожо — каза капитанът. — Трябва веднага да се приготвите за заминаване. Отвън има кола, която ще ви откара до „Андрюс“. Там ще се качите на самолет. Не мога да ви съобщя точното местоназначение на полета, но ми разрешиха да ви кажа, че е в Европа, и да ви посъветвам да си вземете неща за два–три дена. Може да се наложи да работите на открито.
— Но… — Кейди замълча навреме, защото тъкмо се готвеше да каже, че няма какво да облече. — Екипировката ми за работа на открито остана в Ню Мексико.
— Госпожо, сигурен съм, че ще ви дадат всичко необходимо. Обаче се налага да побързате. Сега ще ви оставя да се приготвите. Ще ви чакам пред главния вход. Пет минути, става ли?
Капитанът не дочака да му отговори, кимна и излезе от стаята. Той предполагаше, че тя може да се измие, облече и гримира за пет минути. Само мъж можеше да бъде толкова тъп.
Яворски нареди на Том Мулво да отмени всичките си планове за края на седмицата.
— Хорабин знае ли за това? — попита Мулво, след като той му разказа за Вермюлен и връзката с Уейлън Макейб.
— Ще научи. Но нали го познаваш. Няма да си избърше задника, без да провери как това ще се отрази на рейтинга на президента. Не можем да го чакаме, докато реши как да реагира на това. Трябва да разберем какви ги върши Макейб. Още сега.
— Заел съм се с това.
ФБР не се различава от останалите учреждения. В четири и половина сутринта в събота там не цари особено оживление. Затова агентите не наскачаха от креватите си и не се затичаха към автомобилите веднага след позвъняването на Мулво. Той трябваше да открие хората, да ги буди и информира. Както служителите на ФБР, така и хората, които те трябваше да разпитат. Минаха няколко часа, преди първите сведения да започнат да пристигат при Мулво.
Но в Европа и Близкия изток денят вече беше доста напреднал. Въпреки че висшите чинове в Пентагона още бяха зашеметени, когато Яворски ги събуди, техните хора на място бяха будни и готови за действие.
82.
По адриатическото крайбрежие беше обед. През последните три часа Вермюлен и неговият заместник Маркъс Редин заедно се опитваха да обърнат данните от списъка с бомбите в координати на конкретната мисия. Комуникационните системи на яхтата бяха използвани за сваляне от интернет на географски карти и планове. Позвъниха на лицата, с които Павел Новак и холандецът Джони Кулхас им бяха осигурили връзка.
В момента в големия салон имаше деветима души. Вермюлен, Алекс, италианският учен Франки Рива, Маркъс Редин и петимата мъже под негово командване. Помещението беше проверено за бръмбари и в единия му край беше опънат голям екран, където стоеше Вермюлен с дистанционно в ръка. Точно се готвеше да заговори, когато на вратата учтиво се почука.