— Господа — завърши той, — по своята същност тази мисия е много проста. Включва изминаването с коли на разстояние, по-късо от това между Бостън и Ню Йорк Сити. Трябва да си отваряме очите за сръбски части или за АОК и да избягваме полицейските и военни пропускателни пунктове по пътя. Ако внимаваме, няма защо да прилагаме насилие. Самата бомба е напълно безопасна. Щом не е въведен пусковият код, няма опасност от взрив. Нито пък излъчва опасни равнища радиация.
Затова си починете, поспете, ако можете. Нощта ще бъде дълга.
На мостика капитанът поддържаше радиовръзка с частния самолет, който в момента летеше на запад и се намираше на два часа полет от Сан Антонио.
— Сър, чухте ли това? — попита той.
— Да, капитане, всяка дума. Как успяхте да го уредите? Мислех, че Вермюлен ще бъде достатъчно умен да провери помещението за „бръмбари“.
— Направи го, сър. Провери го преди срещата. Затова му предложихме нещо за освежаване и монтирах микрофонче в капачката на една от каните за кафе. Мисля, че свърши добра работа.
— Така е, капитане. Нови нареждания ще ти дам по-късно, защото преди това трябва да свърша една дребна частна работа.
— Да, сър, когато решите.
83.
Уейлън Макейб се облегна назад, изпълнен с толкова дълбоко задоволство, че то почти заглуши болката от тумора, който разяждаше тялото му отвътре. След няколко минути щеше да се обади на Душан Даркович в Белград и да му предаде информацията, която му трябваше, за да пресрещне Вермюлен и да му отнеме бомбата. Нападението трябваше да бъде проведено професионално. Макейб искаше бомбата неповредена и Вермюлен жив. И д-р Франческо Рива не биваше да пострада. От мига, когато Вермюлен му беше разказал за срещата в Рим, Макейб осъзна, че познанията на Рива ще са му крайно необходими.
Вече беше Велика събота. Ден преди да настъпи Армагедон, Христос воинът ще се спусне от небесата и той ще бъде отведен във вечен живот. Вярно, щеше да има страдание, но Макейб не го беше грижа за това. Беше убил доста хора за много по-низки каузи от тази.
Когато агентите на ФБР от представителството в Сан Антонио се обадиха в ранчото на Макейб в област Кер, им обясниха, че го няма вкъщи. Бил заминал за Европа по лична работа. Не им трябваше много време, за да установят, че частният му самолет е излетял от общинското летище „Стинсън“ на около десетина километра южно от Сан Антонио малко след три сутринта местно време.
— Можете ли да опишете самолета? — попита агентката, която се обади.
— Не зная с точност модела, просто обикновен фирмен самолет, осемместен… — отговори летищният служител.
Агентката почти не го слушаше и точно се готвеше да затвори, когато служителят се сети нещо и сам се прекъсна:
— О, не, бъркам…
— Какво искате да кажете? — Агентката дори не си направи труда да прикрие липсата на интерес.
— Господин Макейб наскоро преустрои самолета. Върнаха му го едва преди десетина дни. Във фюзелажа вече има издутина и шахта като на бомбардировач…
Сега агентката прояви значително по-голям интерес.
Вече беше девет сутринта източно стандартно време и оборотите се увеличаваха. Група самолетни инженери и фирмени началници се опитваха да обяснят колко щастливи били да работят безплатно върху модификацията на самолета на Уейлън Макейб, защото щял да го използва, за да спуска храна и лекарства на гладуващите в Африка.
Самолетът вече беше напуснал американското въздушно пространство. Пилотът на Макейб бе обявил летателен план до летище „Шанън“ в Ирландия, което бе на ръба на обсега на самолета. Обаче данните от проследяването показваха, че всъщност се е отклонил много по на север, към Рейкявик в Исландия.
— Не можем ли да накараме някого в Държавния департамент да звънне на властите в Исландия, за да задържат самолета и арестуват Макейб? — попита Мулво, когато Яворски му предаде информацията.
— На какво основание? Уейлън Макейб не е беглец от правосъдието, не е извършил престъпление и ние нямаме основание да мислим, че пренася контрабанда, наркотици или оръжия.