Докато се препъваха сред облаците отровен дим, Карвър усети, че Алекс тръпне, беше започнала да се задушава. Той също кашляше, очите му сълзяха, а носът и гърлото пламтяха. След три крачки стигнаха до вратата на тоалетната, където пое няколко глътки въздух от маската, която висеше над тоалетната чиния.
Хайде, не губи присъствие на духа… Напълни си дробовете с кислород и мисли… мисли… каква е скоростта на спускане? Не мога да го направя твърде рано, докато височината е твърде голяма и студът и липсата на кислород ще ме убият за секунди… Но ако изчакам твърде дълго… Не искам да мисля за това… Добре, още една глътка кислород… вдишай толкова дълбоко, че чистият кислород да ти замае главата…
Карвър подаде маската на Алекс и изчака няколко секунди, за да се увери, че може да я държи както трябва върху носа и устата си. След това излезе от тоалетната и се изправи пред люка, който отделяше кабината от бомбената шахта. Трескаво завъртя колелото, за да задейства механизма на бравата. Чу се щракане и щом дръпна с все сила, люкът бавно се завъртя на пантите си и тънка струя мразовит въздух започна да нахлува в кабината, кондензира всичката влага във вътрешността и я превърна в непрогледна мъгла.
Самолетът се гмурна още по-стръмно и фюзелажът започна да се люшка насам–натам, докато пилотът се опитваше да овладее машината.
Карвър се протегна, хвана Алекс за ръката и се промъкна през тесния стоманен отвор на люка. И двамата си удариха главите, лактите и глезените, ударите ги караха да стенат от болка, прахосвайки скъпоценния кислород. Минаха още няколко мъчителни секунди, докато той затвори люка и го заключи, така че да забави всеки, който осъзнае, че единственото им спасение е в отвора за хвърляне на бомбата.
Карвър беше застанал на колене, а ръцете му шареха из отровния леден въздух, докато търсеше лоста за ръчно отваряне на люка, в случай че електрическата система, задействана от пилотската кабина, се повреди. Ето я гумената ръкохватка, закрепена на дълъг метален лост, с който трябваше да се помпа нагоре-надолу.
Нищо не става… люкът не помръдва… трябва още да помпам… о, Боже, толкова искам да си поема дъх, но не бива… във въздуха няма кислород… само горящи химикали, от които ми сълзят очите… Толкова ме болят дробовете, мускулите ми се молят да си поема дъх, а нищо не става… може би просто трябва да зарежа всичко и да приема, че няма надежда… Не, не мога… трябва да живея, за да си отмъстя… Чакай, какво е това…
Люкът се отвори, в бомбената шахта нахлу като вихрушка леденостуден въздух, но чист и пълен с кислород, който те задишаха на отчаяни глътки между пристъпите на раздираща кашлица и напъните за повръщане. През цялото време Карвър не престана да помпи въпреки болките в ръцете и дробовете, докато двете половини на люка не се разтвориха докрай. Долу под тях се видяха неясните очертания на кафеникава земя. Над нея се носеше бомбата в своя метален кош, грубовато закачена за парашута. Една ръчка на рамката отваряше долния край на коша. Добре че опипващите му напосоки ръце не дръпнаха първо нея.
Очите на Карвър се застрелкаха из бомбената шахта и се спряха на еластичните въжета, навити и закачени на куки по стените, за да се връзва с тях благородният товар, заради който инженерите, преустроили самолета, наивно бяха работили без пари. Той грабна края на едно от въжетата и го прекара през тези, които свързваха бомбата и парашута. След това притисна Алекс плътно до себе си и я накара да го прегърне през кръста. Тя лекичко го стисна, докато той нави въжето осем пъти около тях и после го съедини с въжетата на парашута, свързвайки се като чрез пъпна връв с бомбата.
Самолетът, който вече не реагираше на командите на пилотите, бе започнал да се тресе още по-силно. Нямаше да мине много време и съвсем щяха да изгубят контрол, а спускането, макар и стръмно сега, щеше да се превърне в свободно падане.