Карвър долови някакво движение откъм люка, свързващ бомбената шахта с пътническата кабина. Колелото, отварящо ключалката, беше започнало да се върти. Някой стоеше от другата страна на люка и когато той се отвори, откъм пътническата кабина застана Вермюлен. Очевидно се беше съвзел и стискаше пистолета на телохранителя. Сега започна да стреля, но напосоки, защото самолетът силно се тресеше. Куршумите рикошираха в металната рамка на коша с бомбата и алуминиевите ребра на самолета.
Самолетът потрепери като жив, когато и последните стоманени въжета от системата за управление се скъсаха. Карвър чу Алекс да надава приглушен вик и почувства как тялото й трепна. Сега машината се гмурна право надолу и Вермюлен падна назад в кабината. Карвър нямаше какво друго да прави, освен да дръпне ръчката, която щеше да освободи бомбата, и след това да прегърне Алекс, за да я предпази, докато земното притегляне поеме нещата в свои ръце. Бомбата, парашутът и двамата вързани един за друг и за нея любовници бяха издърпани навън през бомбената шахта и запратени в зиналото нищо, политайки към земята с хиляда и двеста километра в час.
Парашутът беше регулиран така, че да се отвори на височина хиляда и петстотин метра преди бомбата да се взриви над ерусалимския Храмов хълм. Хълмовете обаче и планинските върхове в Северна Македония се издигат до хиляда и седемстотин метра. Земята бързо се приближаваше и изведнъж Карвър се чу да крещи от страх и отчаяние, защото нищо от онова, което се случи през последните пет минути, не успя да промени хода на събитията.
Коравата камениста земя беше вече съвсем близо. Карвър притисна Алекс още по-здраво към себе си.
Заради тъмнината не можеше да види очите й. Когато последните им мигове наближиха, а съзнанието му отказваше да се изключи, той стисна клепачи, така че само чу взрива на падналия някъде наблизо самолет, но не го видя.
Все по-близо и все по-близо… Изведнъж усети внезапно дърпане, толкова силно, че за малко не измъкна раменните му стави, когато парашутът най-сетне се отвори на не повече от сто метра над земята. Това не беше достатъчно, за да забави падането на бомбата и двамата души, вързани за нея. Когато паднаха на земята, започнаха да се търкалят надолу по планинския склон, блъскайки се в камъни и мачкайки храсталаци, докато най-накрая се спряха на дъното на клисурата в меката влажна земя до планинска рекичка.
Единият глезен на Карвър се беше пукнал, а другият бе силно изкълчен. Болката, която го пронизваше всеки път, когато си поемаше дъх, му подсказа, че и няколко от ребрата му са пострадали. Той се протегна и развърза въжетата, които ги свързваха с бомбата и с парашута. Когато освободи Алекс, тя се претърколи до него и остана да лежи неподвижно с лице към земята.
В първия момент реши, че е изгубила съзнание от удара. Обаче изведнъж осъзна, че ръцете му са покрити с нещо мокро и тъмно. За секунди си помисли, че сигурно е кал, но тогава видя, че гърдите му са покрити със същото, и разбра, че е кръв.
— О, Боже, не… — изстена и започна да се опипва, надявайки се отчаяно да открие раната, от която да е изтекла тази кръв. Това се случваше често. Докато си погълнат от нещо, можеш да се порежеш, и то дълбоко, без дори да усетиш.
Обаче Карвър не се беше порязал. Знаеше го.
Тогава погледна към Алекс и на размитата лунна светлина видя големия назъбен червено-черен отвор високо на едната й плешка, дело на пистолета на Вермюлен. Карвър постави пръст на врата й, за да види има ли пулс… Да, имаше, но не равномерния пулс на здрав човек, а по-скоро едва доловимо потрепване… Той се заслуша за гъргоренето и бълбукането, съпровождащо рана в белите дробове, но не чу нищо подобно. Това беше известно облекчение, макар и не голямо. Входящата рана беше много по-голяма и назъбена, отколкото Карвър очакваше, сякаш някой я беше пробил с юмрук. Вероятно куршумът, който я бе улучил, вече е бил деформиран, след като е рикоширал в някое от алуминиевите ребра на самолета. Това обясняваше защо е останал в нея, а не е преминал през тялото й, пронизвайки и Карвър. Той се опита да не мисли за вътрешните наранявания, които разплесканият куршум беше причинил. Дори да не беше увредил жизненоважни органи, тя беше изгубила много кръв и продължаваше да губи.
Карвър свали ризата си, без да обръща внимание на болките в гръдния кош, и я накъса на ивици. Внимателно вдигна Алекс да седне и когато тя изстена несъзнателно, той изхлипа. Предпазливо свали нейната тениска и разкри разкъсаната й плът. В дупката се виждаше строшената кост. Той направи от ивиците нещо подобно на тампон и го притисна в отворената рана, надявайки се да спре кръвотечението. Използва другите ивици, за да направи бандаж около рамото й, който да държи тампона на място.