— Не е лошо да идеш на лекар — подхвърли Вермюлен.
Макейб се изхрачи на пода.
— Имам някакво белодробно възпаление. Ще мине. Един последен въпрос. Колко ще ми струва това?
— Още не съм теглил чертата. Но ще трябва да приготвиш няколко милиона долара.
Макейб се засмя.
— Няколко милиона долара? Божичко, аз си мислех, че ще ми поискаш сериозни пари.
Уейлън Макейб беше впечатлен. Беше отправил предизвикателство на Вермюлен и той се бе справил. Този списък с ядрени оръжия щеше да приближи доста войната срещу антихриста. Сега оставаше само да намери място, където една от бомбите може да стане фитила, който да превърне целия свят в прах и пепел. Щом изпрати Вермюлен да си върви във Вашингтон, Макейб се върна в господарската къща в сърцето на имението, където си беше направил библиотека с религиозна литература. Сипа си няколко пръста бърбън и започна проучванията си.
Първата мисъл, която му хрумна, беше за самия хълм Мегидо. Той беше обикновено парче земя на изток от Тел Авив, а наоколо нямаше почти нищо. Вярно, че беше мястото, където битката щеше да завърши, но не бе подходящо за започване на войната. За тази цел му трябваше територия, която вече е център на напрежение. Например нещо свято както за Христос, така и за антихриста.
Той седеше зад писалището и точно се чудеше къде да започне да търси, когато нещо привлече погледа му. Наскоро бе получил писмо, в което го молеха да подпомогне опазването на Храмовия хълм в Ерусалим. Напоследък евангелското движение беше намерило общ език с евреите, защото и двете общности мразеха арабите. Към арабите бяха отправени обвинения, че проявяват неуважение към еврейските реликви на хълма. Много хора бяха възмутени от това. Една мисъл започна да се оформя в главата на Макейб. Той не знаеше нищо нито за еврейската теология, нито за ислямската, но имаше набито око за всяка добра възможност. Ясно беше, че различните религии са в спор за Храмовия хълм. Това май си струваше да бъде проучено по-подробно.
Скоро важността на Храмовия хълм му се изясни. Евреите вярваха, че голата скала на върха му е основният камък, от който е бил създаден светът, че е Центърът на всичко. Когато Авраам иска да принесе сина си Исаак в жертва, това също се случва на този хълм. Соломон издига тук своя храм, като поставя ковчега на Завета в светая светих точно върху основния камък. Затова хълмът е най-святото място за юдаизма.
Обаче мюсюлманската гледна точка направо му завъртя главата. Той смяташе мюсюлманите за безбожни диваци, но онова, което замая главата му, бяха не отликите между тяхното учение и юдаизма, а големите прилики. Те също вярваха в основния камък. Куполът на скалата, най-старото ислямско здание в света, е построен точно над него. Мюсюлманите също вярват, че Авраам (Ибрахим) е идвал на хълма, и затова го наричат Благородно убежище. Разликата е, че според тях той е предложил за жертва Исмаил, който пак е наследник на пророка Мохамед.
Свещеното писание на мюсюлманите разказва, че в Мека Пророкът бил посетен от архангел Гавраил, който му довел кон на име Ал–Бурак. С него той стигнал през нощта до скалата на хълма. Оттам се възнесъл на небето, където срещнал Адам, Иисус и Йоан, Йосиф, Енох, Арон и Авраам, преди да се изправи пред самия Аллах.
Макейб не можеше да разбере как мюсюлманите си позволяват да предявяват претенции върху пророци и ангели от Светата Библия. И какво прави Иисус в техните небеса? Обаче в резултат на това сега на Храмовия хълм имаше две мюсюлмански светилища: Куполът на скалата на джамията „Ал Акса“, което го нареждаше наред с Мека и Медина сред най-светите за мюсюлманите места.
Докато оглеждаше картата на Ерусалим, погледът на Макейб попадна и върху църквата на Светия гроб, издигната върху гроба на Христос. Това беше най-важното и свято място за целия християнски свят и се намираше на няколкостотин метра от джамията в сърцето на стария град и в обсега на ядрения взрив.
Внезапно болките и сълзите заради неговото заболяване бяха заменени от искрата на истинско задоволство. Храмовият хълм беше конфликтното място, което търсеше. Вдигни го във въздуха с атомната бомба и на земята ще настане ад. О, да, точно това е номерът.
23.
Той стоеше в средата на пътя и към него се приближаваше черна кола.
Фаровете й светеха право в очите му и бялата светлина го заслепяваше. Опита се да затвори очи, но клепачите му не помръдваха. Направи опит да се извърне, но колкото и да напрягаше врата си, главата му не помръдваше. В този миг ревът на двигателя започна да изпълва главата му, но той не успяваше да вдигне ръце, за да затули очи, и мозъкът му щеше да се пръсне от шума и светлината. Искаше да изкрещи, но не можа, защото устата му беше запушена — зъбите му стискаха кожена запушалка. И му беше ужасно, ужасно студено…