— По дяволите, кълна се, че е готов да се разплаче само за да покаже колко е чувствителен. Хващам се на бас обаче, че и на него не му пука повече отколкото на мен за някаква купчина мъртви негри. Завлякъл се е там само заради кариерата и през цялото време си мисли за наградите, които ще получи, задето е такъв хуманист… Мамка му, та той може да изкара не по-малко пари от мен.
— Шефе, сериозно се съмнявам в това — обади се един от мъжете, преди да отпие глътка от бутилката „Молсън Канейдиън“.
— Е, Клит, наистина не знам — отговори Макейб с усмивка, — може би диамантите ми са по-добра отплата. Но не трябва да се забравят и разходите. Той няма защо да купува оръжия и муниции и да плаща на инструктори, за да обучават местните момчета… Я ми хвърли една бира, преди да съм умрял от жажда.
Макар да беше прехвърлил шейсетте, Макейб бе по-корав и притежаваше повече енергия от повечето мъже на половината от неговата възраст. Беше прекарал последните три дни на брега на Юкон в Северозападните територии. Оттам до Северния полюс се простираше най-вече лед. Сега Уейлън седеше в частен салон на летище „Майк Зубко“ в покрайнините на град Инувик и очакваше самолета, който щеше да го отведе у дома.
Опитваше се да реши дали да се довери на предчувствието си, че в района има значителни петролни запаси. Всички големи корпорации се бяха изтеглили от терена. Петролът беше евтин, ваденето му щеше да е скъпо, а местните ескимоси — проклет да е, ако той, Уейлън Макейб, ги нарече инуити, да им го начука, ако се чувстват обидени — взеха да важничат, че племенните им земи щели да бъдат оплячкосани. От тяхна гледна точка ползата не си заслужаваше усложненията.
Обаче Макейб бе обиколил всички места по света, където имаше петрол, както и всички места, където имаше безредици, и бързо разбра, че те до голяма степен съвпадат. Рано или късно заради чалмалиите в Близкия изток и комунягите в Южна Америка доставките щяха да бъдат поставени под заплаха. Междувременно милиарди китайци и индийци купуваха автомобили и строяха фабрики, така че търсенето само щеше да нараства. Голямото търсене и несигурните доставки щяха да означават едно-единствено нещо: стремглаво нарастващи цени. Значи полетата, които сега бяха маловажни, щяха да станат изгодни за експлоатация. На кого щеше да му пука тогава за мнението на някаква групичка ловци на тюлени? По няколко банкноти в правилните джобове и тази неприятност щеше да бъде уредена. А всеки, който откажеше да вземе парите, скоро щеше да разбере, че е взел погрешно решение.
Някой почука на вратата и Карвър влезе в помещението. Обичайната му отпусната походка я нямаше. Движенията му бяха нерешителни, а изражението колебливо и загрижено. Той създаваше очевидно впечатление, че се чувства неловко пред толкова богат и могъщ човек като Макейб.
— Самолетът е проверен, зареден и готов за излитане. Сър, простете, че говоря така, но трябва да тръгвате. Времето скоро ще се развали.
Макейб рязко кимна веднъж, с което му показа, че е разбрал и че го освобождава да си върви.
Карвър спря за кратко пред вратата, но изглежда никой не забеляза или просто не прояви интерес.
— Приятен полет, сър — подхвърли той.
2.
От Инувик самолетът пое на югоизток по въздушния коридор към Калгари, който се намираше на три часа полет и 2253 километра от териториите, като през по-голямата част от пътя минаваше над планинска пустош.
В мига, когато пилотът запали двигателите, въздухът започна да излиза от тръбата, като през цялото време температурата и налягането му нарастваха. Разхлабеният фитинг насочваше горещината право срещу акумулатора с много чувствителната и леснозапалима хидравлична течност. С течение на времето, докато самолетът се издигаше на крейсерската си височина от около девет хиляди метра, за да поеме над планинската верига Селуин, тя се нагорещяваше все повече и повече. Най-накрая след около четиридесет минути температурата достигна критичната си точка и резервоарът избухна със сила, която разтърси задната част на самолета. Фюзелажът беше достатъчно здрав, за да издържи на взрива, но пламъците от горящата течност лакомо намериха още храна в пластмасовите защитни обвивки наоколо, кабеловодите, през които минаваха снопчетата кабели от електрическите вериги на самолета, изолацията на тръбите за горещия въздух и всякакви други горими материали.
Екипажът едва ли чу взрива от шумовете на турбуленциите и рева на турбините. Първото нещо, което пилотът осъзна със сигурност, беше, че една сигнална лампа го предупреждаваше за избухнал пожар в задния инсталационен отсек. Второто беше, че не може да направи нищо, за да го изгаси. От този момент разполагаше със седем или осем минути, докато пламъците прегризат системите за управление на руля и хоризонталните стабилизатори.