Този спомен не искаше да се върне. Друго промушване в главата. Той крачеше надолу по коридора по тениска и долнище на пижама. Събори една количка с лекарства за пациентите, проправяйки си път край сестрата, и блъсна един пациент настрана, докато се опитваше да стигне до стълбището, което водеше към света отвън. Кошмарът беше изчезнал и той осъзна, че вижда всичко наоколо в нова светлина, родена от разбирането. Сякаш между него и света е имало дебела стъклена стена, която изведнъж беше рухнала. Сега разбираше заобикалящата го действителност, оценяваше функциите и важността на хората и нещата наоколо, които в течение на месеци бяха без значение за него. И най-вече разбираше напълно кой е и какво е в действителност Самюъл Карвър.
Зад гърба си чу забързани стъпки, които трополяха по коридора. Обърна се и видя двама от санитарите, мъже, избрани по-скоро заради физическата си сила, отколкото заради грижовните си натури, да летят срещу него. Той се опита да ги отблъсне, но те не обърнаха внимание на размаханите му юмруци, блъснаха се в него, свалиха го на пода и го притиснаха да не мърда.
Няколко секунди по-късно до него коленичи доктор Гайзел, стиснал спринцовка в ръката си.
— За ваше собствено добро е — обясни той, докато забиваше иглата в ръката на Карвър.
Преди успокоителното да го нокаутира, Карвър погледна д-р Гайзел право в очите.
— Зная — промълви той. — Зная.
Тогава медикаментът подейства и той заспа.
Минута по-късно, докато санитарите настаняваха Карвър в леглото му, към д-р Гайзел се приближи сестра Жуно. Тя разтриваше тила си. Очите й бяха зачервени и пълни със сълзи.
— Добре ли си? — попита я лекарят.
— Да — отговори тя и изстена. — Обаче се тревожа за Самюъл. Изглеждаше толкова стреснат, че е останал сам. Никога не го бях виждала такъв.
— Така ли мислиш? — погледна я лекарят. — Аз пък смятам, че този шок може да е бил миг на катарзис. Единият шок е обърнал другия. И сега най-накрая е започнал да се оправя.
24.
Съблекалнята на бирарията вонеше на застоял цигарен дим, лак за коса и евтин парфюм. Докато Карвър се препъваше надолу по коридора на санаториума, Алекс изгаси цигарата си и събра сили, за да се върне отново на работа. Тя оправи белите си чорапи, придърпвайки ги малко над коленете. Всички келнерки носеха опошлени костюми, ала Хайди: къси червени поли с тесни плисета, черно елече с вързалки и бяла дълбоко изрязана блуза. Тя завърза вързалките под гърдите си, след това нахлузи перуката — светлоруса с плитки, вързани с червени ластици. Пое си дълбоко дъх и влезе в бара. Огледа помещението, уж поздравявайки клиентите с усмивка или изпратена въздушна целувка. Всъщност следеше внимателно за признаци кои сред тях са по-пияни и противни от обичайното. В далечния край на салона видя сама жена, седнала на маса за двама в съседство с банкера и неговите клиенти.
Жената беше слаба и жилеста. Черното й костюмче с панталон беше ненатрапчиво, но отлично ушито, а челото покрито с къс бретон от посивяла коса. Сумрачната светлина в бирарията беше пребоядисала яркочервените й устни в тъмното лилаво на узрял патладжан. За един дълъг миг лицето й остана напълно безизразно. Докато гледаше към Алекс, но когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и изпрати въздушна целувка, имитирайки жестовете й с презрителна насмешка.
Алекс застина на място. Тя сякаш не можеше да преработи информацията, която очите й пращаха. След миг зина, плъзна бърз поглед наоколо, завъртя се на пети и хукна обратно към съблекалнята.
Когато Алекс се обърна и побягна, жената улови погледите на двамина мъже, седнали на друга маса наблизо, и едва забележимо кимна към съблекалнята. Те станаха и закрачиха към вратата, зад която Алекс току–що беше изчезнала. Жената остави тридесет франка на масата и бавно закрачи към изхода.
Алекс профуча през съблекалнята и без да намалява скоростта, грабна палтото и чантата си. Започна да пъха едната си ръка в ръкава, докато минаваше през друга врата в задната част на помещението, и се втурна по коридора към служебния вход. Когато излезе на улицата, вече беше успяла да навлече палтото и го пристегна около тялото си, за да се предпази от режещия зимен вятър, точно както правеха останалите редки минувачи по улицата. Стисна здраво вдигнатата яка, за да попречи на студения въздух да се вмъкне под дрехата.
Всяка фибра в тялото й крещеше да хукне, но тя се насили да крачи, без да бърза. Не хранеше надежда, че би могла да избяга от преследвачите си, ако се стигне до надбягване. Единствената й надежда беше да остане незабелязана.