Алекс изсъска:
— Ти, студенокръвна кучко!
— Хайде, хайде. Така ли се говори с човека, който ще реши всичките ти проблеми? Ако се съгласиш да се заемеш с Вермюлен, ние ще уредим покриването на сметките на господин Карвър в клиниката за колкото време е нужно. Повярвай ми, дори няма да забележиш този разход. Юрий е оценил услугите ти много високо.
— А ако откажа?
— Тогава ти и твоят приятел ще трябва да приемете последствията от убийството на моя съпруг. Наказанието за убийство е смърт. Може би си готова да се пожертваш заради своите принципи, но готова ли си да пожертваш и своя мъж?
— Трябва да говоря със Самюъл, за да му разкажа какво става.
— Не — тросна се Жуковская, — това е напълно невъзможно. Ще спиш тук. Полетът ти за Вашингтон е утре сутринта в девет.
— Но… — Алекс се опита да каже нещо, обаче заместник–директорката я пресече:
— Недей да спориш. Това е заповед. Нали не си забравила какво означава това… агент Петрова?
Алекс покорно сведе очи.
— Да, госпожо заместник–директор. Мога ли да попитам как ще се свържа с генерал Вермюлен?
— Ще бъдеш наета като негова секретарка. Писмото, с което кандидатстваш за мястото, легендата и прикритието ти вече са приготвени. В сряда трябва да си готова за интервюто. Ще имаш отлични препоръки. Все още има доста мъже с власт, които знаят, че е в техен интерес да ни правят услуги.
— Както винаги си помислила и за най-малките подробности — кимна Алекс, докато замислено плъзгаше пръст по чашата за шампанско. — Само едно не мога да разбера. Откъде знаеш, че ще му трябва нова секретарка?
— Това ще бъде уредено… — Жуковская погледна часовника си. — По-точно вече е уредено.
27.
Само след десет минути на бягащата пътека Карвър се почувства изтощен. Доктор Гайзел му съчувстваше, което правеше положението още по-лошо.
— Не се тревожете — каза той, застанал до апарата, спокоен и безупречен както винаги — Боледувахте няколко месеца, така че не можете да очаквате да влезете веднага във форма. Хубавата новина е, че имате бърз напредък.
Карвър едва успяваше да говори, така се беше задъхал.
— Колко още трябва да остана, преди да ме изпишете? Бързам да науча какво се е случило с нея.
— Напълно ви разбирам, господин Карвър, обаче и вие трябва да разберете, че далеч не сте напълно оздравял. Когато ви приехме, имахте много сериозна психологическа травма, пукнатина, която ви отделяше от вашата собствена самоличност. Обикновено в случаи като вашия аз бих очаквал, че една допълнителна травма като заминаването на госпожица Петрова ще предизвика повторно и още по-тежко пропадане. Обаче в случая изглежда е подействало в точно противоположната посока. Като че шокът е предизвикал трус. Скалата се е отместила, пещерата е отворена и съзнанието е освободено. Да, наистина може да се говори за психическо освобождение.
— Прекрасно. Щом като съм толкова по-добре, защо не искате да ме изпишете? — изхриптя Карвър. — Защо?
— Защото в психиатрията нищо не е толкова просто. Да, наистина, възстановявате дългосрочната си памет, но разбъркано, произволно и травматично. Прогнозата ви е неясна. Може и да продължите с този забележителен напредък, но е напълно възможно шокът от възстановените спомени да ви блъсне в още по-дълбока пропаст.
— Добре, кога ще е безопасно за мен да си тръгна?
— Когато вероятностите не са толкова изравнени. А сега се насладете на почивката след физическото натоварване. Аз препоръчвам физическите упражнения като допълнение към психическото възстановяване.
Когато Гайзел си тръгна, Карвър слезе от бягащата пътека. Бедрата му потреперваха, докато крачеше към гладиатора, и краката му едва го държаха. Успя да дръпне с вертикалния скрипец 20 килограма, а с хоризонталния за краката — 30. След това направи няколко коремни преси в серия от по шест.
Сега Карвър си спомняше времето, когато беше в отлична форма, каквато се изискваше от офицер в Специалната флотска част. За него да се изморява от такива рутинни физически упражнения, беше все едно отбор от първата лига да не успее да се справи с детски клуб. Въпреки това самото натоварване, потта и усилието да не се откаже веднага, му помогнаха отново да се почувства жив.
Той прие, че съзнанието му все още пази равновесие между възстановяването и възвръщането на болестта, точно както Гайзел го беше предупредил. Имаше усещането, че някои врати в паметта му още дълго ще останат затворени. Но след ужасяващото вегетиране през последните няколко месеца, не допускаше дори мисълта за неуспех.