„Хайде — подкани се той. — Връщай се на бягащата пътека и тичай колкото може по-бързо“.
Затича се и докато краката му отскачаха от лентата, в паметта му се появи споменът за друг бяг: един среднощен спринт надолу по женевските улици. В главата си видя бял микробус с изрисувана върху страни те му емблема на швейцарската телефонна компания. Не можеше да види човека на волана, но знаеше кой е: Курск — един от руснаците. Само при спомена за това име Карвър почувства как коремните му мускули се свиват. Знаеше и кой лежи отзад в товарния отсек. Алекс беше пленена от Курск. Руснакът я беше отвлякъл, Карвър ги бе последвал, но още не можеше да си спомни какво точно се беше случило.
Обаче едно знаеше със сигурност. Беше си я върнал. Как иначе щеше да седи до леглото му през измиралите месеци?
След пробуждането му у него се възвърна дълбокото убеждение, че я обича много и че тя му отвръща със същото. Сигурен беше, че Алекс никога не би го оставила доброволно, без да се сбогува. Където й да беше отишла, не бе имала друг избор. Карвър нямаше да спре, докато не я намери отново.
Един от служителите в гимнастическия салон се приближи към него със загрижено изражение. Очите на човека гледаха тревожно аленото лице на Карвър, спазматичното издуване на гръдния му кош и потъмнялата от пот тениска.
— Може би вече трябва да спрете — каза мъжът.
— Не — възрази Карвър, — искам да тичам.
В другия край на града един човек събираше кураж, за да проведе труден телефонен разговор. Беше над метър и осемдесет и два и тънък като кол за домати. Бялото му като сирене лице, осеяно с лунички, се украсяваше от кротки сини очи и бе обрамчено от светлорижави къдрици.
Тор Ларсон въздъхна дълбоко и започна да натиска бутоните. Той изчака около минута, преди телефонистката на клиниката да се обади, и я помоли:
— Бих искал да говоря с господин Маршан.
Започна да крачи насам–натам, докато очакваше финансовия директор да вдигне слушалката.
— Обаждам се във връзка със сметката на мосю Карвър — започна Ларсон. — Искам да ви помоля за няколко дни отсрочка — помоли той. — Очаквам да получа пари и тогава ще успея да платя, ако не цялата сметка, то поне част от нея.
За негова изненада гласът от другата страна на линията беше успокоителен и почти раболепен.
— Мосю, моля не се притеснявайте. Няма причина да се тревожите, защото сметката на мосю Карвър е платена изцяло и получихме указания как да бъдат покривани бъдещите разходи. Той е добре дошъл да остане при нас колкото иска.
— Какво? Кога стана това? — попита Ларсон.
— Хм, нека погледна… мисля, че беше преди два дена.
— А кой плати сметката?
— Съжалявам мосю, но това не мога да кажа. Просто получихме указания за всички бъдещи сметки да се свързваме с адвокат, който действа от името на неизвестен клиент. А кой е този клиент… мосю, тук е Швейцария и ние уважаваме дискретността.
28.
В мига, когато влезе в кабинета, Кърт Вермюлен разбра, че Наталия Морли ще бъде новата му секретарка. Вече беше достатъчно впечатлен от трудовата й автобиография. Жената беше на тридесет години, родена в Русия, но с канадско поданство благодарение на брака (в момента разтрогнат) с инвестиционния банкер Стивън Морли. Срещнали се в Москва, където и двамата работели за швейцарска инвестиционна банка. Наталия била секретарка на шефа им и тя заела друг висок пост, когато изпратили Морли да оглави представителството в Женева. По-късно се преместили в Щатите, където бракът им се разпаднал. Сега жената искаше да започне нов живот. Така като я гледаше, сигурно нямаше да й бъде много трудно. Препоръките й бяха отлични и когато звънна на господата, посочени като техни автори, всички в един глас започваха да я хвалят. Когато я видя, Вермюлен веднага разбра защо.
Наталия Морли беше красавица, след която си заслужаваше да се обърнеш, и то с ококорени очи. През последните няколко седмици той беше ходил на няколко приятни, но съвсем обикновени срещи с Меган, с която се беше запознал онази вечер в италианското ресторантче в Джорджтаун. Меган беше добре изглеждаща жена, но Наталия беше съвсем друга класа.
Дори да беше така, само външният вид не можеше да го спечели. Кърт Вермюлен притежаваше същия първичен инстинкт като всички останали хетеросексуални мъже, но същевременно беше умен и разсъдлив човек. Онова, което го привлече по-силно от всичко друго, беше някаква залегнала по-дълбоко черта, нещо, което внушаваше ранимост и известна тъга, сякаш животът я беше обидил. Вермюлен реши, че причината може да е в развода, въпреки че според неговия опит той обикновено предизвикваше огорчение и дори гняв у жените. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че е усетил излъчване на тежка загуба у Наталия Морли, която съответстваше на неговата собствена.