В един миг по време на първата им среща той се улови, че говори за Ейми и нейната смърт. Осъзна, че това е неподходяща тема по време на интервю за работа. Обаче всичко се случи толкова естествено и Наталия беше толкова състрадателна в своя отговор, че той разбра — искаше тя да влезе в живота му. Предлаганата работа беше само извинение, за да я има около себе си. Другия понеделник щеше да започне.
От този ден насетне работата й беше безупречна. Срещите, кореспонденцията и пътуванията бяха организирани с превъзходна ефикасност. Жестокото убийство на генералската секретарка в центъра на града беше привлякло вниманието на медиите, но Наталия умело отклоняваше настояванията и на най-упоритите репортери. Знаейки че вкъщи няма кой да се грижи за него, тя организираше носенето на дрехите му на химическо чистене, наемаше работници за малки ремонти по къщата и поддръжката на градината, поръчваше пресни плодове и зеленчуци и бакалски стоки от клона на „Дийн и Де Лука“ в столицата, с които зареждаше хладилника му в къщата в Дъмбъртън Оукс. Останалите служители във „Вермюлен Кансълтинг“ изглежда също я харесваха, разбира се, като се изключат жените. Генералът сметна това за голямо постижение. Той очакваше, че ще им се зловиди нейният външен вид и близостта й с него.
Освен това тя никога не му стана близка по онзи начин. Винаги беше много дружелюбна, смееше се на шегите му, изслушваше неговите грижи и омайваше всеки клиент, който прекрачваше прага на офиса. Ако й се случваше да е в лошо настроение, Вермюлен никога не го забеляза. Обаче също така не виждаше никакви признаци, че тя се интересува от него толкова, колкото той от нея. Поведението й винаги беше напълно прилично. Никога не флиртуваше с него и макар елегантните и винаги отлично ушити дрехи да не скриваха прекрасното й тяло, полите, които носеше, бяха дълги до коляното, а блузите скромни. Ако искаше нещо да се случи, той трябваше да направи първата крачка.
Междувременно трябваше да управлява своя бизнес и още по-важно — да организира операция под чуждо знаме. Вермюлен си внуши, че ако е прав за опасността от ислямския тероризъм, ще бъде грехота да си седи и нищо да не прави. Дори методите му да бяха съмнителни, те бяха много по-добри от алтернативата.
Сега плановете му бяха започнали да придобиват форма. Щеше да си вземе няколко месеца отпуск. Ако някой го попиташе, щеше да каже, че му трябва време, за да направи една обиколка из Европа и да съчетае удоволствията от пътуването и забележителностите с възможността да създаде нови познанства. Естествено, нямаше да споменава, че познанствата ще са такива, че да го улеснят в закупуването на ядрено оръжие. Първо пътуването му щеше да го отведе в Амстердам, Виена и Рим, а след това всичко зависеше от развоя на нещата. Наталия съумя да му резервира хотелите и транспорта, от които имаше нужда.
И тогава му хрумна блестяща мисъл. Ако той беше в Европа, а тя тук, в столицата, щеше да е трудно винаги да поддържат връзка, за да върви работата гладко. Щеше да е много по-добре, ако тя беше с него на място, за да може всеки ден да полага необходимите му грижи. Очевидно не можеше да й каже кои са всъщност хората, с които се среща, и щеше да се наложи да я изпрати вкъщи преди началото на последната фаза на операцията. Но междувременно щяха да се озоват заедно в най-романтичните градове на света. Ако там не станеше нищо, тогава значи никога нямаше да се получи.
Генералът можеше просто да нареди на секретарката си да дойде с него, но това не беше най-добрият подход, ако искаше тя да си мисли хубави неща за него. Щеше да я помоли да прекара няколко седмици далече от вкъщи на разположение двадесет и четири часа в денонощие седем дни седмично и само с него за компания. Ако не беше готова да го направи доброволно, той нямаше да спечели нищо, ако я насили.
Когато я помоли да дойде в неговия кабинет, сърцето му блъскаше в гърдите. Чувстваше се като пъпчив юноша, който събира кураж, за да покани гаджето си на танци.