— Взех тазседмичната доставка.
Беше малко след пет и половина и Клеман Маршан точно се готвеше да излезе от кабинета си в клиниката „Монтони–Дюма“, когато му се обади някакъв мъж с руски акцент. Той му съобщи, че жена му е взета за заложник. За доказателство слушалката беше доближена до устата й, за да се увери от няколкото примесени с хълцания думи, че наистина става дума за неговата Мариан.
— Моля, не я наранявайте — заекна Маршан и след това попита: — Какво искате?
Получи много прости указания. Първо му обясниха, че не става дума за обикновено отвличане и че похитителите не желаят никакви пари. В резултат нямаха никакви мотиви да запазят нейния живот. Ако откажеше да направи исканото в точно определения момент или се опиташе да се свърже с властите, щяха да я убият.
— Всичко ще направя! — изплака Маршан. — Само кажете какво!
— Остани до късно на работа — започна гласът. — Намери си някакво извинение. Довечера точно в единадесет и половина повикай дежурната сестра на третия етаж. Кажи й, че трябва да говориш с нея. Ако тя възрази, настоявай. Кажи й, че си открил нередности в архива на даваните на пациентите лекарства. Или каквото ти хрумне. Важното е сестрата да не бъде на мястото си, а в твоя кабинет, и да остане там от единайсет и трийсет до дванайсет без петнайсет. После може да се върне на мястото си. В полунощ си тръгни и се прибери у дома. Ако всичко мине добре, жена ти ще те очаква вкъщи жива и здрава.
— Благодаря, благодаря ви! — Маршан беше на ръба да се разплаче.
— Не ми благодарете, преди да сте изпълнили задачата си — излая гласът. — И още нещо. Ако някога ви хрумне да разкажете някому за нашия разговор или за случилото се с жена ви, ще научим и ще убием и двама ви.
Финансовият директор затвори телефона, избърса потта от челото си и по интеркома каза на секретарката си, че ще поработи до късно, но тя е свободна да си върви в края на работното време.
Възстановяването на Карвър не бе останало незабелязано в Москва, както и възможните му последствия. Заместник–директорката Жуковская недвусмислено заяви на своите служители, че иска този въпрос да се реши веднъж завинаги. И сега те се бяха заели с изпълнението на нейната заповед.
31.
Карвър се събуди и за своя изненада установи, че не е сутрин, както беше очаквал. Часовникът на нощното шкафче показваше 23:35. Беше спал по-малко от час. Потърка очи, а после се смръщи. Нещо не беше наред, имаше нещо не на място, но не можа да определи какво.
И тогава разбра. Не чуваше телевизора. Тази седмица нощното дежурство носеше младо момиче на име Сандрин, която винаги си пускаше късен филм в сестринската стая, когато според нея пациентите бяха заспали. Защо тогава днес се държеше по различен начин?
Карвър стана от леглото, внимателно отиде до вратата на стаята, без да пали лампата, и леко я открехна. Застина на място и се заслуша за необичайни шумове. Стори му се, че чува стъпки в далечния край на коридора. Съвсем бавно отвори още малко вратата, за да може да провре глава и да погледне надолу по коридора. В другия му край видя мъж, който се беше навел над бюрото на дежурната и плъзгаше пръст по последната страница на дневника. Проверяваше имената на пациентите и номерата на стаите им.
Може би търсеше някого другиго, но Карвър нямаше да рискува. Той затвори вратата и огледа стаята. Имаше само няколко секунди, за да вземе решение. След това влезе в банята, запали лампата и пусна крана на душа така, че да тече тънка струйка. Шумът, който вдигаше, наподобяваше този на пикаещ мъж. Излезе от банята, оставяйки лампата светната, а вратата полуотворена, и застана зад вратата на стаята с притиснат в стената гръб.
Откъм коридора се чуха приближаващи стъпки. Гумените подметки на мъжа леко скърцаха върху балатума. Те спряха пред вратата на Карвър и той видя топката на дръжката се завърта, докато някой отваряше отвън. Вратата се отвори безшумно. Сега тя стоеше между Карвър и влезлия, който и да беше той, скривайки ги един от друг. Халатът на Карвър висеше отзад на вратата, а в гайките му беше пъхнат коланът. Карвър лекичко го издърпа и го хвана с две ръце, оформяйки нещо като клуп на ласо. Той знаете, че му е останал скромен запас от сили и енергия, затова каквото и да правеше, трябваше да го свърши бързо.
Мъжът затвори вратата зад гърба си. Вниманието му беше съсредоточено върху банята, без да усеща присъствието на Карвър зад себе си. В дясната си ръка държеше нещо, тънка тръбичка, която стърчеше от юмрука му. В първия момент на Карвър му се стори, че това е малко фенерче, но когато светлината от полуотворената врата на банята попадна върху нея, разбра, че е пластмасова писалка за инжекции като онези, които използват диабетиците за своята ежедневна доза.