Сега, когато битката беше свършила и нивото адреналин в кръвта му спадна, Карвър се почувства смазан, но не можеше да си позволи почивка. Вдигна нощното шкафче и го постави на мястото му. После дойде редът на стола. Отнякъде намери сили да издърпа коматозното тяло от банята до леглото. Мъжът носеше дебело палто. Карвър измъкна ръцете му от ръкавите и го издърпа на леглото, покри го с чаршафа и завивката, като остави само малка част от темето да се показва. Тази хитрина щеше да заблуди само повърхностния поглед, но беше достатъчно добра, за да му осигури нужното време да се измъкне.
Той си облече дрехите, сложи обувките и накрая палтото на умиращия в леглото. В единия джоб намери ключове за кола, а в другия мобилен телефон. Във вътрешния джоб имаше портфейл с пари, кредитни карти и лична карта на името на д-р Жан дьо Кан, психиатрични консултации. Сигурно това беше помогнало на кандидат–убиеца да мине край охраната на портала. Вероятно я беше използвал на рецепцията или се беше промъкнал през някой от служебните входове. Всички тези врати бяха затворени, но не биха били пречка за професионалист. Нямаше да спрат и Карвър.
Точно се готвеше да излезе от стаята, когато чу забързани крачки. Съпровождаше ги лекото шляпане на сестринското сабо. Сандрин се беше появила. Имаше нещо особено близко в тези звуци. Няколко крачки и настъпваше тишина, докато тя надничаше през стъклото на вратите в стаите на пациентите, за да направи обичайната си проверка.
Карвър се пъхна под леглото, когато крачките й наближаха неговата стая. Застина и престана да диша, когато тя се спря отвън, и веднага щом крачките й отминаха нататък, облекчено издиша. Няколко минути по-късно чу как крачките се връщат, но сега вече без прекъсване, а малко по-късно по коридора се разнесе звукът на включения отново телевизор. Той изчака още няколко минути, давайки време на сестрата да си направи едно кафе, да свали сабото и да се настани удобно пред телевизора.
Използва това време, за да проучи намереното у мъжа. Задържа палтото, телефона, ключовете за колата и парите в брой. Портфейла с личната карта на доктора и инсулиновата писалка остави на нощното шкафче. Така щеше да предостави достатъчно материал на разследващите, когато се опитат да разберат какво се е случило. Вещите щяха да посочат, че жертвата съвсем не е невинна. След като свърши това, Карвър излезе тихичко от стаята си, тръгна в обратната на стаята на сестрата посока и се насочи към аварийното стълбище.
Няколко минути по-късно вече седеше зад волана на колата на нападателя. Вдигна яката на палтото, подкара към бариерата и помаха на пазача в знак на благодарност, когато мина под нея. Когато бариерата зад него се спусна, той натисна газта до ламарините и пое към Женева.
Петнадесет минути след полунощ Клеман Маршан влезе през входната врата на своя дом с нетърпеливо и изпълнено с очакване изражение на лицето.
— Мариан? Скъпа? — провикна се той.
Предницата на ризата му се покри с алена кръв и обля челото му, когато Маршан умря, подобно на жена си по-рано.
Убиецът спокойно напусна жилището. Докато се отдалечаваше с колата, той звънна на своя шеф, за да докладва извършеното и да му възложат нови задачи.
32.
Карвър не преставаше да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не го следят. Установи, че веднага изпада в паника, ако едни и същи светлини останат зад него повече от километър или два, щом колата завиеше или пък го задминеше без някакви произшествия, раменете му се освобождаваха от напрежението и той се изпълваше с благодарност само за да се напрегне отново, когато отзад се покажеше друг автомобил.
Каза си, че не бива да бъде толкова глупав. Той почти винаги беше работил сам. Защо мъжът, който сега лежеше умиращ на неговото легло, да не е правил същото? И все пак страхът от преследване не го напускаше. А тялото му междувременно се беше изтощило. Беше забравил колко изморителна може да се окаже битката. Макар да беше продължила само няколко секунди, напрежението и страхът, които я предхождаха, и голямото физическо натоварване по време на самия бой плюс облекчението, че оцеля, го бяха смазали. Боляха го мускулите. Чувстваше мозъка си вял и несъсредоточен. Точно беше стигнал до покрайнините на Женева, когато го порази друга мисъл: ами ако колата беше оборудвана с проследяващо устройство?
Той прокле небрежността си. Трябваше да му дойде изотвътре: винаги проверявай чужда кола за бомби и проследяващи устройства. Но това не му беше минало през ума, докато не стана твърде късно. Не е за чудене, че никой не го следеше. Нямаше защо да си правят труда. Вече знаеха къде се намира.