— Слава Богу — отговори Ларсон и запали отново двигателя.
36.
На този таван някъде в Минесота Кейди се чувстваше като изследовател, който най-сетне ще види тайнствен животински вид, за който често е писано, но никой не е виждал. За учения от Лос Аламос куфарната ядрена бомба беше също толкова силен мит, както за широката публика Снежния човек или Лохнеското чудовище, но и не по-малко неустоим.
Кейди започна да се изкачва по дървената стълба в своя надуваем гумиран защитен костюм, в който приличаше на мутирал наследник на човешко същество, замаян от очакване и нервно напрежение. Въпреки вдъхващите увереност думи към Том Мулво, тя много ясно съзнаваше колко неща могат да се объркат. Ако устройството беше истинско, можеше да е минирано. Дори и да не беше, взривяването му погрешка не беше напълно изключено. Вероятността беше нищожна, но все пак съществуваше. Затова указанията бяха недвусмислени: огледай, но не пипай. И стой колкото може по-далеч от устройството.
Главата й се показа през падащата таванска врата. Мястото беше осветено от единична крушка. Ярката й светлина заливаше куфара, който лежеше в далечния край на помещението широко отворен, сякаш предизвикваше Кейди да се приближи и да го огледа по-внимателно. Тя изкатери последните стъпала, прекрачи, стъпи на пода на тавана и издърпа маркуча за въздух, който влачеше след себе си. След Това се наведе и се протегна да вземе видеокамерата, която един член на екипа й подаде. Последва я тринога и боядисана в яркооранжево кутия с черна дръжка с размери две трети от нейната дължина. От кутията излизаше кабел, който се спускаше през таванската врата.
Кейди монтира видеокамерата на триногата и след като я пусна, фокусира обектива върху куфара.
— Виждаш ли образ? — попита тя в микрофона, монтиран в горната част на защитния костюм.
Нейният заместник, Хенри Вонг, седеше пред стена от електронно оборудване, циферблати и екрани.
— Да, и ми се струва съвсем истинско.
— Има само един начин да разберем — отговори Кейди.
Тя остави камерата и вдигна оранжевата кутия. В единия й край имаше панел с бутони с цифри и малък осветен екран. Яркоцветната кутия беше преносим гама спектрометър. Уред, създаден за измерване на радиация.
Различните радиоактивни материали, които се използват за направата на бомби, имат различно време на разпад и излъчват различни количества гама–лъчи. Някои от тях като плутония излъчват достатъчно гама–лъчи, за да бъдат откривани от значително разстояние. Други могат да се регистрират само отблизо. Застанала до камерата Кейди не можа да отчете данни със спектрометъра. Това веднага изключи обичайните заподозрени, но не всички. В куфара можеше да има макет на оръжие и това да се окаже поредната фалшива тревога. От друга страна, би могло устройството да е заредено с обогатен уран. Кейди нямаше друг избор. Ако искаше да установи истината, трябваше да се приближи колкото може повече.
Тя тръгна бавно към куфара, като несъзнателно затаяваше дъх и трепваше при всяко проскърцване на дюшемето. Като малко момиченце обичаше да играе на „Стой, млък“. Промъкваше са дебнешком зад гърба на баща си, тръпнейки при всяка следваща крачка, защото той можеше да се обърне и да й извика: „Стой, млък!“. Сега на мястото на нейния баща имаше бомба и едно погрешно движение можеше да я задейства. Вътре в гумирания си мехур Кейди се обливаше в пот и не можеше да избърше капките, които се стичаха по челото й.
Сърцето й блъскаше в гърдите, започна да диша на пресекулки. Спектрометърът потрепваше в ръката й. В това състояние много лесно можеше да се спъне в някоя хлабава дъска в дюшемето или да изпусне уреда. Ако погледне в куфара и той се окаже миниран… Тя не довърши мисълта. Знаеше, че трябва да се успокои. Застана неподвижно с полуотворени очи и ръце, отпуснати по тялото, опитвайки се да диша нормално и да успокои блъскащото си сърце. Постепенно туптенето на кръвта в ушите й спря и тя започна да диша нормално.
Когато наближи куфара, отново заговори на Хенри Вонг:
— Започва се!
— Кейди, бъди много внимателна!
— А как иначе.
Тя пристъпи към отворения куфар, дълъг около деветдесет сантиметра, чиито ъгли бяха подсилени. Съдържанието му бе разположено в дебел стиропор с изрязани за целта легла. Основната част беше метална тръба, която беше почти толкова дълга, колкото самият куфар. Едната й страна беше по-дебела от останалата част, сякаш бе подсилена с допълнителна метална лента. От другия край излизаше кабел, който беше свързан с черен контролен панел, осеян с ключове, бутони и електронен часовник. Той не работеше и циферблатът не отброяваше драматично времето. Просто един контролен панел с кирилски букви. Малка червена лампичка светеше, което показваше, че контролният панел се захранва с енергия от електрическия кабел.