— Колко за двете бири?
— Десет франка — отговори мъжът зад тезгяха.
Карвър плати с десетачка и му каза да задържи рестото.
Барманът му благодари, но го загледа въпросително, с повдигнати вежди и полуотворена уста, сякаш искаше да каже: „Знам, че има някаква уловка“.
Карвър улови погледа му и кимна.
— Да, прав си. Ще поискам нещо — Той извади снимката на Алекс и я плъзна по плота към него. — Познаваш ли тази жена? Казва се Александра Петрова. Работила е тук.
Барманът не отговори.
— Виж какво, не съм ченге, а неин приятел. Тя изчезна и аз просто се опитвам да разбера какво се е случило. Това е всичко.
След известно време барманът попита:
— Англичанин ли си?
— Аха.
— Напоследък бил ли си в болница?
Карвър разгърна снимката и му показа другата половина.
— Добре — кимна барманът, — аз съм чувал за теб. Но не знам къде е отишла Алекс. Една вечер беше тук и пуф… изчезна! — Той вдигна ръце, за да подчертае удивлението си, после измъкна един парцал изпод плота и започна да бърше мястото пред Карвър. — Може би Труди знае нещо. Те с Алекс бяха приятелки.
Барманът посочи към келнерката, която беше посрещнала Карвър на вратата.
— Ей, Труди, човекът тук иска да те почерпи.
Тя го огледа преднамерено от краката до главата.
— Ще получа ли още сто долара? — попита жената и се понесе към тях.
Оплешивяващият мъж в ъгъла, привлечен от шума на разговора, се загледа в нея, докато пресичаше салона. Карвър го погледна и за миг му се стори, че видя нещо в очите му. Начинът, по който гледаше, подсказваше пълно съсредоточаване, един вид професионално любопитство. Но в този миг Труди застана до него, пълногърдеста и весела, класическата келнерка. Жакетът й беше пристегнат в талията, за да направи цепката между гърдите й по-дълбока. И току–що видяното изчезна от съзнанието му.
— Значи искаш да ме почерпиш? — попита тя.
— Да, какво да ти поръчам?
— Двойна водка и тоник.
— Прекрасно. Нали чу… Пиер?
— Нямаше нужда, защото знам какво пие.
След секунди питието стоеше пред нея. Тя гаврътна половината водка, пийна глътка тоник и въздъхна дълбоко.
— Божичко, наистина се нуждаех от това. Какво мога да направя за теб?
— Става дума за Алекс. Опитвам се да я намеря.
Труди се загледа в него за малко, а след това се усмихна хитровато.
— Значи ти си тайнственият мъж, а? Тя ми разказваше за теб. Но не често, защото се разстройваше, когато говореше за това. Реших, че лежиш болен в някоя клиника.
— Наистина лежах, но вече не. Какво стана с Алекс?
— Не знам. Тя… просто изчезна.
— Кога? Последният път, когато дойде да ме види, беше в средата на февруари.
Труди се замисли.
— Да, някъде по това време. Изчезна точно преди голямото парти по случай свети Валентин. Бях й сърдита, защото се наложи да я заместваме. Никога не ми беше хрумвало, че няма да се върне.
— Беше ли разтревожена от нещо?
— Да — кимна Труди. — Как ще плаща сметките ти в болницата. Наистина те обичаше.
— Разкажи ме за сметките. Какво ти каза за тях?
— Че не знае откъде да намери двадесет хиляди франка. Тази мисъл наистина й тежеше.
— А последната вечер, когато си я видяла, когато си е тръгнала, спомняш ли си какво се случи?
Труди отпи глътка от водката.
— Да, помня. Бях започнала работа няколко часа преди Алекс да дойде. Чаках тя да излезе и да започне работа, за да мога да си взема малка почивка. Видях я да излиза от съблекалнята, ето там отсреща… — Труди посочи към врата в стената недалеч от мястото, където бяха. На нея имаше табелка, която забраняхте влизането на клиенти.
— Какво се случи тогава? — попита Карвър. — Как ти се стори Алекс?
Труди смръщи лице в усилие да си спомни.
— Ами нормално. Поне в началото. Обаче после изведнъж се закова неподвижно в средата на салона. Беше се вторачила в една от масите, сякаш е видяла призрак. Нали разбираш? След това се обърна и почти се затича покрай бара и се върна в съблекалнята. Реших, че това е малко странно, но нямах време да се замисля, защото обслужвах една маса. Двама мъже станаха и се измъкнаха, без да платят, и Пиер точно ми триеше сол на главата, когато една жена плати и тяхната сметка. Странно, нали?