41.
Първата сутрин Карвър прекоси финалната линия на своя петкилометров крос, залитайки като новородено конче, стъпило на заледен участък, без да успява да управлява ските и щеките с махащите си хаотично крайници. Той се стовари по лице в снега. Дишаше тежко и хъхреше, докато Тор Ларсон не го хвана за яката на водонепроницаемото яке и го изправи на крака, кашлящ и стенещ.
— Не спирай — изръмжа норвежецът. Той удари Карвър по гърба с щеката си, за да подпечата заповедта. — Казах да се размърдаш — повтори той.
Карвър вдигна очилата на челото си и се вторачи в Ларсон с изражение, което беше смесица от две равни половини изтощение и омраза.
— Нали това уж беше краят? — най-сетне успя да изграчи той, като след всяка дума вдишваше на пресекулки ледения въздух.
Ларсон поклати глава.
— Размърдай се — повтори той за трети път и размаха щеката си. — Тръгвай!
Карвър се изплю демонстративно и плюнката му падна само на сантиметри от ската на Ларсон. След това намести очилата си и пое отново по общинската писта, която се виеше из околностите на Бейсфьорд, малък град близо до Нарвик на северозападното крайбрежие на Норвегия зад Полярния кръг. В останалата част от Европа пролетта вече настъпваше, но тук зимата още не беше пуснала земята от своята ледена хватка.
Те потеглиха ходом покрай редиците сковани и обсипани със сняг елхи. Карвър се опитваше да влезе в ритъм, докато вдигаше пети и плъзгаше напред военните си планински ски „Аансе“, като едновременно с това забиваше щеките в замръзналия на повърхността сняг.
Ларсон бягаше със ски от дете. Освен това беше специално обучаван по време на службата си в норвежката армия. Той без усилия се плъзгаше напред, внимавайки колкото и усилия да полага Карвър, винаги да е измамно близо, но никога да не може да го настигне.
Изминаха около километър, преди да стигнат до стрелкова позиция, откъдето биатлонистите, освен бягането можеха да упражняват и стрелбата си в близки до състезателните условия. Карвър последва Ларсон, свали спортната пуша „Аншуц Фортнер“ от гърба си и легна по корем пред една от позициите.
— Пет изстрела в бърза последователност — нареди Ларсон. — Разполагаш с двадесет и пет секунди.
Карвър се опита да се прицели в мишените — пет бели кръга на черен фон. Мускулите му бяха пълни с млечна киселина, която караше ръцете му да треперят от болка, докато се опитваше да държи пушката неподвижно и да я насочи към целта. Пот се стичаше в очите му. Трябваха му четиридесет секунди, за да завърши стрелбата си. При последния изстрел едва успя да събере сили да дръпне затвора, за да зареди следващия патрон. Единствената мишена, която улучи, стоеше до тази, в която се целеше.
— Не беше достатъчно добър — обади се Ларсон. — Изстреляй още един пълнител.
Отстрани на приклада на няколко сантиметра пред спусъка бяха закрепени още три пълнителя с по пет патрона. Карвър презареди бавно като новобранец.
— Двадесет секунди — заповяда Ларсон. — И този път гледай да групираш изстрелите си в мишената или ще се наложи да направиш още една обиколка.
Карвър си спомни четиридесеткилометровите кросове, които правеше в Центъра за обучение на командоси в Лимпстоун по пътя си към заветната барета на морски пехотинец и за жестоките, зверски натоварвания. Тези физически упражнения граничеха с институционален садизъм, налагаха ги инструкторите, които наблюдаваха подбора за Специалната флотска част (СФЧ). Те не успяха да го пречупят и той нямаше да позволи на този твърде дълъг и смахнат компютърджия да го мачка. Следващите пет изстреля успя да даде за деветнадесет секунди, като улучи три мишени.
След това се претърколи на гръб, за да даде почивка на лактите и бицепсите, които бяха подпирали горната част на тялото му и пушката.