Машината излезе на брега през средата на малко скалисто заливче и продължи да се плъзга нагоре по замръзналия бряг, докато лявото крило не се блъсна в масивна канара. То се откъсна, освободи фюзелажа и той се стрелна между скалите и дърветата, като изрови дълбок окоп в дебелия зимен сняг, поваляйки по-малките фиданки, докато носът на машината не се блъсна в голям стар бор.
Ударът беше откъм страната на пилота и той беше смазан като буболечка на предното стъкло, когато едната половина на пилотската кабина беше унищожена и в самолета зейна огромна дупка. Последният оцелял другар на Макейб бе запратен във въздуха заедно със седалката си, но един клон го прониза и спря полета му на около петнадесетина метра по-нататък. Здравата част от кабината се разби в стърчаща от земята скала. Остатъкът от нея се разпадна, отнасяйки помощник-пилота със себе си, а фюзелажът се прекърши на две като счупена клонка. Последните кълба пушек се разнесоха из ледения въздух. Уейлън Макейб се смъкна в обърнатата си назад седалка.
Изгубил бе съзнание, но беше жив.
Януари 1998 г.
4.
Стаята на Самюъл Карвър предлагаше гледка за милион долара над водата до покритите със сняг върхове, издигащи се в заострена верига отвъд южния бряг. Докато планините се издигаха солидни и неизменни, небесата над тях показваха безкрайно разнообразие от светлина, цветове и отсенки. За миг скриваха възхитителните околности, а после ги осветяваха. В ясни дни от този прозорец човек можеше да види Монблан. Дори имаше чувството, че ако се протегне, може да докосне черните скали.
Карвър обаче не стоеше до прозореца. След като беше изпратил смъртта при толкова много хора, сега беше осъден на полуживот, хванат в капана на самотното чистилище. Лежеше в леглото, свит в ембрионална поза. Помещението се отопляваше с парно, но раменете му бяха изгърбени, сякаш му беше студено. Беше тихо, но с длани затискаше ушите си, а пръстите му бяха впити в тила. Осветлението беше меко, но очите му бяха стиснати сякаш срещу изгарящ блясък.
В един миг се раздвижи, рязко се изпъна, после се хвърли назад в леглото с главата напред и отвори уста в тихи безсловесни стенания, докато крайниците му потрепваха в случайни спазматични движения. Спазмите му станаха по-трескави и стенанията се усилиха.
Много скоро Самюъл Карвър вече пищеше.
— Събуди се, събуди се!
Александра Петрова сложи ръка на рамото му и се опита да го освободи от хватката на кошмара, като внимателно го побутна, за да го върне в действителността. Тялото му беше слабо и отпуснато след месеците бездействие. Лицето му се беше закръглило, чертите вече не бяха така остри, защото костите бяха изчезнали под натрупалата се плът. Очите му бяха зачервени и изпълнени със страх.
Виковете заглъхнаха, заменени от подсъзнателно мърморене, и в мига, когато се събуди, последва познатото продължение: паническото стрелкане на очи из стаята с полуповдигнато тяло. След това постепенното успокоение, отпускането на възглавницата, докато тя галеше ръката му и го усмиряваше. Накрая той стискаше нейната в отговор, следваше опит за усмивка и една-единствена прошепната дума:
— Здрасти!
Следваше я още една:
— Алекс!
Това беше името, с което я наричаше Карвър през дните, които прекараха заедно преди многомесечното му затваряне в тази частна клиника на брега на Женевското езеро. То беше знак, че я беше познал и че е благодарен за компанията й, макар още да не можеше да си спомни какво значеше тя за него преди. Но по това време той не знаеше и кой всъщност е Самюъл Карвър, нито какво беше извършил и какво бе понесъл от другите.
— Пак ли същият сън? — попита тя.
Той стисна очи за миг, като че искаше да прогони и последните остатъци от ужаса в съзнанието си, после отговори:
— Не същият сън, а същият край. Както винаги.
— Този път можеш ли да си спомниш какво се случи в началото на съня?
Карвър се замисли.
— Не знам — Гласът му прозвуча безразличен, сякаш не виждаше смисъл във въпроса.
— Опитай се — настоя Алекс.
Той се смръщи в усилие да си спомни.
— Бях войник — започна. — Имаше сражение в пустинята… след това всичко се промени.
— Вероятно си сънувал нещо, което наистина се е случило, защото наистина си бил войник.
— Знам — отговори Карвър. — Каза ми го преди. Не съм забравил.