Скоро щеше да научи кое беше вярно.
45.
Карвър започна отново да се чувства като нормално човешко същество. Освен това искаше и да постъпва като такова. В нощта преди четиридневния поход Ларсон и той зарязаха спортната диета и се разходиха до Нарвик за няколко студени бири, големи порции пържоли, пържени картофи и няколко дози флирт с келнерките.
Докато се прибираха с колата, Ларсон го попита:
— А ако не иска да се върнеш?
Карвър се засмя.
— Уверен съм, че няма да ми откаже, но за твоята не съм толкова сигурен.
— Не говоря за келнерката — уточни норвежецът, — а за Алекс. Какво ще стане, ако след всички положени усилия я намериш и се окаже, че не е искала да бъде намерена?
Карвър направи гримаса. Тази възможност не му беше хрумвала. Ларсон може и да бе прав. Може би Алекс си беше тръгнала, защото повече не е искала да бъде с него.
— Господи, колко потискаща мисъл — каза той, а доброто му настроение напълно изчезна. — Не искам да мисля за това. Във всеки случай ти вероятно бъркаш. Сигурно иска да я намеря. Последният път беше така, защо сега да е различно?
— Не знам — призна Ларсон. — Във всеки случай определено беше луда по теб последния път, когато разговаряхме.
— Защо тогава смяташ, че си е променила мнението?
— Не мисля, а просто питам. Хипотетичен въпрос.
— Е, не го прави — усмихна се Карвър. — Аз ще предполагам, че иска да я намеря, докато лично не ми каже обратното. Майната им на хипотетичните въпроси.
— О, по дяволите! — изруга Ларсон, след като погледна в огледалото за обратно виждане. Той поклати отвратен глава и спря на банкета. Едва тогава Карвър забеляза бялото „Волво“ с проблясващи светлини да спира зад тях. От шофьорската врата слезе полицай.
Ларсон свали стъклото и започна да говори с него на норвежки. Карвър не разбираше и дума от това, което казваха, но не му звучеше добре. От дните си като кралски морски пехотинец на лагер в Норвегия знаеше, че местните ченгета могат да бъдат корави, безпощадни мръсници на милиони километри от представата на англичаните за скандинавците като безгрижни и либерални хора.
Ларсон беше помолен да слезе от колата и да придружи полицая да спрялата отзад патрулка, където разправията продължи. Ларсон трябваше да духа в дрегера. Ченгето въведе данните му в джобен компютър и най-сетне с раздразнена физиономия им махна да продължават.
— За какво се беше ядосал толкова? — попита Карвър.
— Бях под границата — обясни норвежецът. — Затова не можа да ме заключи за шофиране в пияно състояние. Отървах книжката, но ме пипна със счупен стоп и ме глоби.
Те се върнаха във фермата на Ева. Докато паркираха, един компютър, който непрекъснато тралеше из световната мрежа, попадна на име, на което беше програмиран да реагира, и отбеляза данните, в които това име беше споменато. Няколко часа по-късно в началото на работния ден един мъж влезе в кабинета на своя началник и му каза:
— Познай кой току–що изскочи от Норвегия?
Април, 1998
46.
Два дни по-рано Алекс и Вермюлен бяха пристигнали в Рим. В хотел „Екселсиор“ него го очакваше пощенска картичка. Тя представляваше снимка на планинско село в Южна Франция, като по диагонала й пишеше с префърцунени букви „Турет–сюр–Луп“.
На гърба имаше няколко реда, които гласяха: „Казах ти, че ще намеря нещо страхотно. Трябва да видиш това място, Бон Репо, Шмен дьо Дофин. Нуждае се от доста работа. Като добър предприемач мога да ти препоръчам Кени Уинтър“. Следваше телефонен номер. Картичката беше подписана от Павел.
— Отново Новак — обясни Вермюлен с усмивка, когато Алекс го попита. — Този човек никога не престава да продава разни неща.
Сега Алекс беше в сауната на хотела, за да позволи на горещината и влагата да отпуснат мускулите й и потта да извлече всички натрупани в тялото отрови.
В помещението имаше още една жена. Тя улови погледа на Алекс.
— Точно както у дома можем да се насладим на парна баня!
Жената говореше на руски.
Алекс се усмихна.
— Само че в Москва щеше да се наложи да носим бански. А тук сме голи и е много по-приятно.