Фъртуната се усили още повече. Тя измъкна яркочервената палатка от ръцете им и я издигна високо като хвърчило, но те успяха да наблюдават неговия полет само няколко секунди преди да изчезне в обгръщащата всичко белота.
Карвър гледаше, докато червеното убежище изчезна от погледа му. Позволи си кратък момент на разочарование, но се стегна и насочи вниманието си към по-належащия проблем с оцеляването. С всяка секунда видимостта ставаше по-малка. Очертанията на раниците, ските и щеките вече едва се виждаха, а Ларсон беше само тъмна сянка, полускрита от танцуващия наоколо сняг.
— Насам! — изкрещя Карвър. Той се протегна, хвана Ларсон за ръката и го задърпа, докато се бореше с пристъпите на вятъра натам, накъдето тяхната палатка бе отлетяла.
Дълбоки преспи се бяха натрупали между склона на планината и широката тераса, където стояха. Ако времето беше хубаво, щяха да се заровят под тях, за да си направят нещо като импровизирано иглу, но сега това щеше да им отнеме два до три часа. Карвър смяташе, че разполагат с петнадесетина минути преди леденият вятър и обилният снеговалеж напълно да ги съкрушат. Единствената им надежда беше да изкопаят груба пещера. Тя щеше да е отчасти отворена и изложена на стихиите, но поне щеше да им осигури някаква защита.
Карвър се залови за работа: Сечеше снега и го изхвърляше на големи бели ледени късове, които доста приличаха на сгуробетон. До момента не се беше спирал вече девет часа. Последната храна, която беше приел, бяха енергийните бисквити и шоколадът, които изяде пътьом. Беше измръзнал и обезводнен и едновременно се потеше и трепереше от студ, въпреки че носеше няколко слоя специално планинарско облекло, което беше създадено, с цел да поглъща потта и му държи колкото може по-топло и сухо. Но с намаляването на енергията му и при усилващото се обезводняване дрехите вече не го пазеха толкова добре, трябваше да завърши колкото може по-бързо пещерата, но слабостта, която правеше убежището толкова жизненоважно, го бавеше и превръщаше всяко движение с лопатата във върховно усилие.
Въпреки фъртуната можеше да види, че Ларсон не е в по-добро състояние. Движенията му бяха бавни и не твърде резултатни. Той се обърна и погледна към Карвър и макар очите му да бяха скити зад очилата, по смъкнатите рамене и сведената глава беше ясно, че приятелят му е готов да се предаде.
Карвър направи няколко помпи с юмрук и му изрева:
— Давай! — Нямаше представа дали Ларсон е чул гласа му, жестът обаче изглежда го разбуди, защото той сякаш се стегна и се нахвърли с лопатата върху пещерата в последен отчаян пристъп на енергия.
По всички разумни мерки Карвър беше надхвърлил всякакви граници на човешката издръжливост. Изтощението на мускулите, постоянният недостиг на кислород в дробовете, несекващото блъскане на фъртуната и студът, който беше започнал да забива немилостиви шишове в плътта му, се сляха в една всеобхватна агония. Всичко, което трябваше да направи, за да се освободи от нея, беше да се поддаде на изкушението да спре за малко, да се отпусне на снега и да заспи, предавайки живота си на тази призрачна бяла прегръдка. Ето защо подборът и обучението на специалните части включват причиняването на болка, която в цивилните среди би се приела за нарушаване на човешките права, тъй като си е чисто мъчение. Обаче тук въпросът е не само във физическото закаляване. В тези тренировки има психически и почти духовен елемент. Да приемеш агонията и изтощението и тъй като винаги можеш да се откажеш и предадеш, да ги направиш част от своя живот. Това изисква същия талант за самоумъртвяване, какъвто е нужен, за да създадеш печелещ златни медали маратонец или боксьор. Всичко го болеше. Искаше да се откаже и да спре. Въпреки това упорито продължаваше да копае.
До него Ларсон отново се разколеба. Той беше дал от себе си всичко, което можеше да се очаква. Не можеше да иде по-нататък и да положи онези безумни усилия, от които зависеше оцеляването му. Той едва успяваше да повдигне лопатата си и драскаше по снега, вместо да го загребва и изхвърля. Карвър можеше да види, че Ларсон е минал границата, след която окуражаването губеше всякакъв смисъл. Налагаше се сам да довърши работата.
Той издълба отвор с височина до кръста и вътре изкопа само толкова, колкото да има място за двамата да се свият един до друг с лица към отвора, а екипировката им да лежи в краката. Ларсон се хвърли вътре с цялата си дължина, преди да събере достатъчно сили да седне с гръб към стената и да сгъне крака до гърдите и прегърне коленете си. Главата му клюмаше напред, сякаш шията му вече нямаше сили да я удържа. Силна тръпка разтърси тялото му, вероятно от пристъп на треска. Карвър измъкна спалния чувал от раницата му и го разгърна.