— Пъхни се вътре — нареди той.
Ларсон изръмжа нещо несвързано, но не помръдна. Карвър вдигна очилата му нагоре и видя, че очите му са замъглени и нефокусирани. Хипотермията беше започнала.
Той вдигна краката на Ларсон с лявата си ръка, а с дясната нахлузи чувала върху тях и го издърпа нагоре до бедрата. После го прегърна през кръста, повдигна тялото му от земята с нещо като пожарникарска хватка и издърпа чувала под задника му. Остави го отново на земята и го издърпа нагоре, докато вмъкне вътре цялото му тяло. Сега норвежецът беше загърнат и изолиран от леденото докосване на пода и стените. Обаче трябваше да се свършат още много неща.
Беше жизненоважно да се вкара топла напитка в тялото на Ларсон. Карвър извади керосиновия котлон и нагнети с помпичката налягане, за да може да я запали по древния начин с открит пламък. Имаше кутийка кибрит, но не можеше да драсне клечката с ръка в дебела скиорска ръкавица. Свали дясната, излагайки ръката си на студа, но тя започна да трепери. Опита се да драсне клечка, но само я плъзна леко по ивицата с червения фосфор. Повтори движението, но сега вложи твърде много сила и клечката се строши в основата на главата.
Последваха още три опита. И трите пъти успя да запали клечките, но пристъпите на вятъра, които нахлуваха в снежната пещера, ги гасяха.
Ларсон потрепери още веднъж конвулсивно. Така нямаше да стане. Карвър си нахлузи ръкавицата и изпълзя навън. Взе единия от срязаните снежни блокове и го разположи пред входа. Трябваха му пет скъпоценни минути, за да иззида ниска стена, малко по-висока от глезените. Пет минути, в които спазмите на Ларсон станаха много по-бурни. Обаче сега най-сетне имаше преграда, която му осигуряваше защита срещу вятъра и Карвър можа да запали керосиновия котлон, да разтопи сняг в тенджерка и да направи силен чай, подсладен със захар и подсилен с кондензирано мляко. Той отсипа малко в чашата на Ларсон, вдигна я до устата му и внимателно му даде да отпие. В началото норвежецът се задави и не можа да преглътне, но после се отпусна и отпи. В очите му проблесна искрица живот.
Карвър също изпи няколко глътки. След това отвори страничния джоб на раницата си и измъкна оттам калъп ментова захар „Кендал“. Тя представляваше бял блок от захар, глюкоза и вода, ароматизирани с мента. Почти не съдържаше протеини или някакви здравословни съставки, които биха накарали очите на почитателите на правилното хранене да блеснат. Обаче като средство за подхранване на изтощено тяло „Кендал“ нямаше равна на себе си.
Двамата си поделиха калъпа. Ларсон не се зае да го дъвче, а остави сладкото съдържание да се стича по гърлото му, като само от време на време преглъщаше. Карвър внимателно огледа долната част на лицето му, която беше изложена на вятъра, за следи от белезникави восъчни петна, но не видя такива.
— Кожата ти изглежда чиста — каза той успокоително. — Въпреки това може да имаш измръзвания. Усещаш ли бодежи по кожата на лицето?
— Не — поклати глава Ларсон. Отговорът не беше кой знае какво, но поне говореше.
— Ще ти приготвя нещо за ядене — обеща Карвър и се дръпна настрана, за да стопли вода и разтвори ориза и изсушеното говеждо с къри. Когато се нахраниха, мракът вече ги беше обгърнал. Карвър се вмъкна в своя спален чувал. През следващите няколко часа направи още няколко пъти чай. Ларсон сякаш почна да се съвзема. Тръпките намаляваха и накрая съвсем престанаха. Когато заспа, дишането му беше плитко, но съвсем равномерно. Обаче Карвър знаеше, че макар непосредствената криза да беше отминала, основната заплаха си оставаше. Ако Ларсон не бъдеше свален от планината, за да получи квалифицирана лекарска помощ, му оставаха само няколко часа живот.
48.
С нежна усмивка на лицето Кейди Джоунс четеше електронни писма. Преди няколко дни двама от най-близките й приятели в Лос Аламос, Хенри Вонг и Мей Ди, се бяха оженили. Заминали бяха на меден месец в Рим и тъй като и двамата бяха техничари, не бяха изпратили у дома нито една картичка по пощата. Вместо това бяха намерили някакво интернет кафене. Писмото на Мей до Кейди беше бъбриво, подробно и интимно — както подобава между две близки приятелки. Писмото на Хенри беше само от няколко реда, в които уведомяваше Кейди, че Рим е страхотно място. Беше добавил и цяла поредица цифрови снимки заедно с коментари към тях.