Столичната полиция, както и всички останали ченгета, неохотно си сътрудничеше с ФБР, но след като Мулво успя да убеди детектива, който отговаряше за разследването на убийството на Мери Лу Столър, че няма намерение да му се меси в работата, те можаха да проведат един много полезен разговор.
— Значи си говорим само двамата, без някой друг да бъде замесен?
— Да, колега — кимна Мулво. — Искам просто да науча какво се е случило според теб. Не ми трябват доказателства. Искам да чуя това, което ти нашепва твоят инстинкт.
— Така да бъде. Официално това е грабеж, който е излязъл от релси. Но моят инстинкт казва, че това са глупости. Който е убил Мери Лу Столър, е бил професионалист.
— Защо мислиш така?
— Работата беше свършена прекалено добре. Разбира се, те са се погрижили да прилича на грабеж, но районът беше чист. Никакви следи, нито отпечатъци, не говорим за ДНК. Единствените оставени отпечатъци са от обувки № 44, марка „Флорсхайм“. Невъзможно е да бъдат проследени, защото се продават стотици хиляди. Обаче това също ми подсказва нещо. Имам предвид, чувал ли си скитник да носи „Флорсхайм“? И още нещо. Средностатистическият скитник има ум колкото палмата, която моят лейтенант отглежда в кабинета си. Схващаш ли какво искам да кажа? И да не забравяме, че най-вероятно е луднал от гълтането на амфетамини. Повярвай ми, които са свършили тази работа, не са глупаци. Знаели са много добре какво правят. Няма никога да ги хванем. Ето това ми подсказва моят инстинкт, агент Мулво.
— Благодаря ти, детектив, за откровеността.
— Мога ли да попитам какво кара федерален агент да се обади, за да научи подробностите за това разследване? Бог да прости госпожа Столър, но тя не беше важна клечка.
— Тя не, но нейният началник…
— О, мамка му, трябваше да се досетя.
— Колега, няма защо да се тревожиш. Дадох ти дума, че нашият разговор е поверителен. Няма да имаш неприятности.
Мулво затвори телефона и дълбоко се замисли. Беше започнал това разследване, за да достави удоволствие на Кейди, но не можеше да има съмнение, че около Кърт Вермюлен ставаше нещо много странно. Очевидно пътуването на генерала до Европа съвсем не беше само продължителна почивка. Обаче дали беше планирал и смъртта на секретарката си? Ако искаше да се отърве от нея и на нейно място да доведе красива като манекенка мадама, просто трябваше да я уволни. Кой би имал полза от смъртта на Мери Лу Столър? Единствената кандидатка беше новата секретарка на име Морли. Но тя със сигурност не е пребила до смърт жената в парка „Гловър Арчболд“. Дали някой го е извършил заради нея? И ако отговорът е да, защо?
Мулво отново се обади на Тед Яворски.
— Трябва да бъда откровен — обясни той. — Все още зная дали всичко това е пряко свързано с целите на вашия екип. Обаче Кейди Джоунс смята, че е така, а тя е експертът по ядрена физика и ядрени физици. Всичко, което научих досега, потвърждава нейното първоначално предчувствие. Трябва да проверим тази Наталия Морли. Изрови всичко за нея тук и отвъд океана. Някой е искал да й осигури мястото на секретарка при Вермюлен. Трябва да разберем кой стои зад това.
54.
Кени Уинтър излезе от дома си в пет и половина сутринта с намерение да хване първия полет на „Бритиш Еъруейс“ от Хийтроу за Ница. В този час на деня щеше да стигне до летището за четиридесет и пет минути, а може би и за по-малко. Поршето щеше да изгълта километрите. Оставяш колата на платен паркинг, регистрираш полета си в „Клуб Юръп“ само с ръчен багаж и нямаш грижи.
Питаше се какъв ли ще е този Вермюлен. Неговият помощник, с когото обикновено се свързваше през личната му кутия за съобщения на страницата на ФК „Арсенал“, му беше пратил кратки сведения. Бивш генерал от армията на САЩ, който се бе заел с донякъде сенчест бизнес. Иска нещо да бъде откраднато от някаква къща в Южна Франция. Малък, но много ценен пакет. Това можеше да означава всичко: от диамантена огърлица до компютърен диск, пълен с промишлени тайни. Каквото и да беше, този Вермюлен беше сериозен играч със солидни връзки и дълбок джоб. Най-малкото, което Уинтър можеше да направи, бе да изслуша предложението на човека. В най-лошия случай щеше да си направи една чудесна разходка. Възнамеряваше да остане и вечерта и да си достави малко радост на Ривиерата.
Той излезе на М25, околовръстната магистрала, която описва нагънат неравномерен кръг около покрайнините на Лондон. През по-голямата част от деня М25 е едно огромно задръстване, но сега, когато асфалтът още беше мокър от утринната роса, почти не се виждаха автомобили. Уинтър мина в крайното дясно платно и подкара равномерно със сто и тридесет километра в час. Изкушаваше се да кара много по-бързо, а и доста хора го правеха, но това би означавало да предизвика съдбата. Ако имаше ченгета на пътя, нямаше да обърнат внимание на кола, която се движи с малко над сто в час, но подкараш ли със сто и петдесет и отгоре, направо си просиш да те спрат.