Главният келнер заведе Карвър до подредена за трима маса точно до парапета. Оттук пред него се откриваше гледка към залива покрай Жуан ле Пинс чак до Кан. Под перилата имаше тясна ивица растителност от яркосини и жълти цветя, полюшвани от бриза, които се бяха вкопчили в тясната скална площадка, преди скалата да се хвърли стремглаво към тюркоазната вода долу. След смразяващите фъртуни на Норвегия и скучната сивота на Англия яркото слънце, което проблясваше по повърхността на морето и сгряваше въздуха, го изпълни с енергия и добро настроение.
Като насочи отново вниманието си към ресторанта, Карвър отпи от чашата минерална вода с лед и започна да оглежда масите, както би направил всеки самотен мъж, който преценява наличния улов. В работен ден и началото на април, когато хотелът току–що е отворил за сезона, грил — ресторантът не беше твърде пълен. Въздухът жужеше от разговорите на богати клиенти на средна възраст, които бяха дошли да изкарат малка пролетна ваканция. Карвър отклони погледа си. Той, разбира се, нямаше да престане да проверява мястото, но беше почти сигурен, че е чисто. Сега можеше да се съсредоточи върху дългата най-малко тридесет метра моторна яхта, която бавно прекосяваше залива. Тя се движеше толкова леко по водата, че почти нямаше килватер. Корпусът й беше тъмносин, а такелажът и мачтите ослепително бели, конструирани така, че да напомнят гигантско хартиено ветрило, наклонено към заострения нос. Каютите бяха разположени на кърмата.
Когато яхтата спря на стотина метра от брега, Карвър можа да различи фигурите на мъж и жена. Двамата стояха на откритата горна палуба, облегнати на кърмовия релинг, и гледаха към брега. Мъжът бе прегърнал жената през кръста и я беше притиснал към себе си. На нея очевидно не й беше неприятно, защото се бе сгушила в него, сливайки своето тяло с неговото.
Карвър позна Вермюлен, защото веднага свърза яхтата с файла, който му беше показал Грентъм. Но разбра, че жената е Алекс, на някакво подсъзнателно равнище. Заради животинския инстинкт, който ни кара да усещаме присъствието на любимия с такава сила, че изгаряме едновременно от нетърпение и болка.
Тя носеше проста лятна рокля. Вятърът си играеше с нея и от време на време я повдигаше или опъваше по тялото й, очертавайки линията на бедрата, извивките на хълбоците и силуета на гърдите. Карвър почувства как сексуалното желание се пробужда у него подобно на стар приятел, който се връща след дълго пътуване до някакво много далечно място. Алекс беше истинска, застанала там от плът и кръв, и неговата мисия не беше само предизвикателство, подхвърлено му от Грентъм, а натрапчив импулс. Трябваше да си я върне.
На равнището на водата в кърмата се отвори врата и двама членове на екипажа спуснаха на водата моторница, дълга може би четири метра, като я вързаха за халката. Вермюлен я посочи на Алекс и двамата изчезнаха във вътрешността на яхтата, за да се появят минути по-късно до моряците, които придържаха моторницата.
Генералът носеше черна кожена чанта. Той се готвеше да се качи на моторницата, но Алекс го спря и оправи яката на светлосинята му риза, докато не придоби вид, който я задоволяваше. Това беше много женски и собственически жест: жената предявява правата си върху мъжа, преди да го целуне за сбогом и да го пусне по белия свят.
Карвър почувства жилото на ревността, но си каза: стегни се, човече. Това й е работата, да кара мъжете да си мислят, че всичко е истинско. Но чувствата й към теб са истински.
Когато Вермюлен се качи на моторницата, Алекс му помаха. Скоро след това той стигна до малък пристан в подножието на скалите. Слезе на брега и пое по стръмните, изсечени в скалата стъпала, които водеха към ресторанта.
Карвър се изправи, за да го посрещне. Искаше да гледа в очите мъжа, който спеше с неговата жена, човека, когото може би скоро трябваше да убие. Искаше да разбере точно срещу каква конкуренция е изправен.
Отблизо лицето на Вермюлен беше малко по-пълно, отколкото на снимката от годините му в армията, а линията на брадичката вече бе леко размита. Косата му беше сресана назад, за да открие челото, и русите къдри бяха смесени тук–там с бели кичури. Бившият генерал беше пуснал и малко коремче. Но никой от тези дребни недостатъци не отклоняваше вниманието от целеустремеността и енергията, които го обгръщаха като аура. Всъщност те усилваха излъчването му на самонадеян човек, който живее живота си бързо, вземайки всичко, което светът може да предложи, сигурен в своите възможности да се справи с всяко обстоятелство или човек, които може да срещне.