— Господин Уинтър, с това поведение няма да си спечелиш приятели.
— Генерале, нищо лично. Научих по трудния начин да не върша нищо, докато другата страна не изпълни своята част от сделката.
Вермюлен се обади. Карвър получи потвърждение от банката си и веднага прехвърли парите в друга сметка, за да не му хрумне на Вермюлен да отмени превода. Това също беше урок, който му бе струвал милиони, докато го научи.
Нямаше какво повече да правят заедно. Вермюлен подаде на Карвър плик, в който имаше планове на къщата и подробна карта на околността. После се обади на госпожица Морли и получи съгласието й да вземе документа. Карвър долавяше гласа на Алекс. Познатият тембър разкъса сърцето му. Когато я чу да нарича Вермюлен скъпи, трябваше да грабне чашата с вода и да се обърне към морето, за да не се издаде.
Щом всичко беше изяснено, Карвър стана. Реши, че след като Уинтър е получил всичко, което е поискал, крайно време е да покаже признателност. Затова протегна ръка с мазна усмивка.
— Генерал Вермюлен, благодаря за чудесния обяд. С теб е удоволствие да се работи.
Вермюлен също стана и му стисна ръката, но не беше кой знае колко очарован.
— Довиждане, господин Уинтър. Ако нямаш нищо против, аз си запазвам правото на оценка, докато завършим сделката.
— Съгласен съм, генерале. Предай моите почитания на госпожица Морли…
57.
По пътя към Турет–сюр–Луп Карвър заобиколи през Кан. Той остави боклука, който беше наел на летището, и се отби в специализираната фирма за отдаване под наем на скъпи автомобили, която обслужваше звездите, продуцентите и шефовете от музикалната индустрия с бъкащи от сметки глави, които се тълпят на фестивалите и търговските изложения в града. Тук нае лимузина „Ауди А6“, любимото му средство за придвижване. Харесваше тази кола, защото външният й вид беше скучен като на „Форд Мондео“, но можеше да се движи със скоростта на „Ферари“, а по много пътища и по-бързо, благодарение на сцеплението, осигурявано от постоянното двойно предаване. Това беше най-добрата кола за бягство.
Той се отби в хипермаркета „Карфур“, който се намираше в покрайнините на града, за да си купи провизии, подходящи дрехи и екипировка за лагеруване, включително бинокъл и туристически обувки. После пое към хълмовете. Тези грузински бандити със сигурност си бяха избрали вълнуващо място за скривалище в подножието на Средиземноморските Алпи. Пейзаж с неравни склонове, обрасли с дъбове и борове, прорязани от внушителни клисури, по които се виеха пътища, а по високите скали живописно бяха накацали къщи.
Най-прекият път до къщата беше шосето между Венс и Грас и след това през село Турет. Карвър обаче пое по панорамния път, който се виеше по склоновете на Пюи дьо Турет — хиляда и триста метровия хълм, в чието подножие бяха сгушени селото и къщата. Той кара, докато асфалтът отстъпи мястото си на черен път, но след няколко километра попадна на такива коловози, които дори лек автомобил с двойно предаване не можеше да преодолее. Остави колата, взе лагерната си екипировка и пое нагоре към онази част от хълма, която се извисяваше непосредствено над къщата. Последните метри мина пълзешком, докато не намери най-удобното място за своя наблюдателен пост.
Долу виждаше хората, които беше дошъл да ограби. Ветрецът донасяше гласовете им тук горе заедно с кучешкия лай. Не го бяха забелязали.
Карвър извади бинокъла. Сега трябваше единствено да наблюдава и да чака. И да измисли как, по дяволите, да задигне ценния документ на Кърт Вермюлен.
58.
— Човече, това е гледка, която си заслужава, нали?
Ранна утрин в парка „Ийст Сайд“. Постоянен поток бегачи се носеше надолу по 25–а улица към Морската гара на Саут Стрийт и обратно под мостовете към Уйлямсбърг, Манхатън и Бруклин, а след това покрай рибния пазар „Фултън“. Това беше Ню Йорк Сити — хората бяха прекалено заети със себе си, за да обърнат внимание на мъжете, които стояха край парапета и вместо да се любуват на гледката към реката, зяпаха минаващите момичета.
— Кара ме да искам да съм тридесет години по-млад — каза Уейлън Макейб, когато една русокоса красавица мина. Стегнатите й бедра и красиво дупе бяха облечени прилепнал клин, а циците й весело подскачаха.
— По дяволите, съгласен съм и на десет.
Той се обърна към другия мъж, който беше започнал да оплешивява и да прави шкембе, а свръхразвитите му мускули се превръщаха в желе. Казваше се Клинтън Тюлейн и беше военен инструктор, когато Макейб оказваше помощ на партизаните в Западна Африка. Тюлейн им помагаше тогава, както беше помагал на много хора от Сараево до Ел Салвадор. Затова се познаваше с Душан Даркович, макар това да не беше името, под което мъжът в черно палто и с дълга сплъстена мазна коса беше влязъл в Съединените щати. Когато си сръбски военен, търсен из цял свят за военни престъпления, по-разумно е да пътуваш под чужда самоличност.