— Клинт, сега можеш да ни оставиш сами — каза Макейб. — Благодаря ти, че ни представи. Ние с господин Даркович трябва да поговорим по работа, а тя е частна.
— Да, сър — отговори Тюлейн и ако бе изпитал известно неудоволствие, че го изключват, то беше напълно заглушено от дебелата пачка долари, която сега се гушеше във вътрешния джоб на якето му. Макейб изчака, докато инструкторът се отдалечи достатъчно, след което насочи вниманието си към сърбина.
— И така, господин Даркович, Клинт ми каза, че у вас сте човек с влияние. Така ли е?
Даркович вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че да, има влияние, но е твърде скромен, за да се хвали с това.
— Да предположим, че искам да вляза в страната ви със самолет, да намеря място, където да кацна, за да презаредя и да взема една пратка, а след това да си тръгна, без някой да ме тормози. Можете ли да организирате това?
— Разбира се… естествено, срещу заплащане. На хората трябва да се плати, нали разбирате. Но да, може да се организира.
— Да, естествено, че трябва да им се плати. Имате ли на разположение бойци?
Даркович почти застана мирно.
— Хората ми се сражаваха заедно с мен в продължение на седем години. Срещу хървати, бошняци. А сега срещу тази албанска сган. Тези мъже са лъвове. Подобно на партизаните, които воюваха срещу германците, те са непобедими.
Макейб се опита да не се изсмее. Не му трябваха уроци по воюване от някакъв мазен задник, който сигурно беше втори братовчед на някой мангал.
— Добре, господин Даркович, нека ви разкажа какво съм намислил.
59.
Карвър не познаваше нито едно от дивите цветя, които покриваха склона, но беше благодарен за техния богат растителен аромат. Вече четиридесет и осем часа наблюдаваше къщата. През това време пи вода, яде шоколад, ядки и сушени плодове. Изходи се в плик за сандвичи, а след това го зарови в земята зад скривалището си. Освен това избистри плановете си как да измъкне документа от къщата.
Сградата беше така изградена, че общите части се намираха на южната част на склона, така че обитателите да имат хубава гледка към сиво–зелените провансалски хълмове и блестящите води на Ривиерата. Всичко свързано с ежедневието беше скрито от погледа. Автомобилната алея до къщата свършваше в дясната част на парцела от гледната точка на Карвър. Пред входа на къщата имаше малко пространство за спиране, но същинският паркинг беше отзад, така че автомобилите да не се виждат. Нямаше гаражи, а под метална рамка с пластмасов покрив стоеше един седемместен „Мицубиши Шогун“.
Откъм задната стена на къщата имаше метален заслон за цепеници, предназначени за камината, която според плановете на архитекта заемаше централното място във всекидневната. Малко по-нататък, до задния вход, който водеше в кухнята, се издигаха две големи газови бутилки, които захранваха горелките на печката.
Откъм задната част на сградата имаше още работа за довършване. Ниската тухлена стена, която обграждаше паркинга, не беше измазана и голяма част от района беше покрита със строителни отпадъци: каменни отломъци, парчета дърво, празни кутии и чували и дори малка бетонобъркачка. Някой обаче беше разчистил достатъчно място за високите телени огради, зад които държаха затворени кучетата, преди да ги пуснат през нощта.
Къщата се обитаваше от шестима души. Четирима мъже и две жени. Времето се запази топло и около обед мъжете се събраха отвън за здраво пиене, пушене и зяпане на жените, които лежаха край басейна и се опитваха да превърнат соларния си тен в истински. На Карвър не му отне много време, за да разбере кой е Баладзе. Наперената му походка, кучешкото послушание на мъжете и високият, креслив смях на жените показваха кой е водачът на стадото.
Карвър си убиваше времето, като се опитваше да измисли имена на хората, които скоро щеше да нападне. Поигра си с герои от сапунените сериали, исторически личности и дори Исус и неговите апостоли. Накрая се спря на „Бийтълс“. Той прекръсти Баладзе на Джон, водача на легендарната група. Мъжът, който имаше вид на негов заместник, шкембест мазник с русоляво перчемче, беше прекръстен на Пол. На един кльощав младок с дълга черна коса много подхождаше да бъде Джордж. Така на четвъртия член на бандата се падна Ринго. Той имаше свръхразвити мускули и яростно червеникавия тен на човек, който сутрин поръсва овесените си ядки със стероиди и прекарва твърде много време сам със своите гири. Покритият му с черни завити косми гръб също не беше приятна гледка.